Бариерата

Вежинов Павел

— Загаси, Антони! — каза тя умолително.

Отново завъртях ключа, двамата потънахме в мрака, топъл и влажен като хралупа на звяр. След това усетих как тя се отдели от мен и изчезна, сякаш се бе превърнала във въздух. Усещах, че зъзна, от страх нявярно след всичко, което се бе случило. Или което не се бе случило, не знаех какво да мисля. Но страхът все пак идваше, гъст и пихтиест, прецеждаше се през всички цепки на душата ми, готвеше се да ме удави.

— Антони! — обади се тя. — Антони, защо не идваш?

Изпитах огромно облекчение, като чух гласа й. Наистина все още глупаво и безсмислено стоех до вратата, дори не бях я притворил.

— Не те виждам! —

отвърнах аз.

— А аз те виждам — каза тя. — Върви направо пред себе си.

Гласът й не беше така звънлив и ясен, както, когато бяхме там горе. И все пак това беше нейният глас, малко задъхан, истински жив човешки глас. Тръгнах предпазливо напред, блъснах се в нещо, в някакъв ръб може би, но не усетих болка. Навярно бях съвсем близо до дивана, на който тя спеше.

— Студено ли ти е? — запита тя.

Трепнах силно, толкова близо и ненадейно прозвуча гласът й.

— Не особено.

— Но ти трепериш, Антони?

— Не знам!.. Горе…

Но не посмях да довърша мисълта си, А ако не е имало никакво горе? Не, не е имало, разбира се, невъзможно е. Това е вечер като всяка друга, току-що сме се прибрали от терасата, готвим се да спим.

— Ела, ще те стопля! — каза тя.

Усещах как се съблича малко трескаво в тъмното. Чувах ускореното й дишане. В мрака някак призрачно ми се мярнаха нейните тънки, голи ръце. Прегърнах я поривисто и в същия миг уплашено се дръпнах назад. Раздра ме острото отвратително чувство, че съм прегърнал мъртвец.

— Какво ти е? — трепна тя.

— Ти… ти си просто ледена! — възкликнах аз, стреснат от собствения си глас.

Тя помълча миг, после добави:

— Антони, тая сила излиза от самата мен! А сега трябваше да ни издържи и двамата… Не се плаши, Антони, аз не съм лебед, аз съм човек.

Да, наистина се е случило, щом така спокойно говори за него. Така е, никой не може да лети даром из висините. Даром и без всякаква разумна цел могат да летят само библейските ангели. Отново се успокоих, така както бях спокоен там горе. Галех с изстинали пръсти гладките й бузи, раменете й, момичешката й шия. Усещах как бавно се възвръща в нея истинската човешка топлина, как кожата й отново става жива и топла. Първи се наляха със сила ръцете й, после стройните й крака. Все по-горещ ставаше дъхът й, все по-жива и гъвкава слабата й снага. Дори леките й коси се увиваха в ръцете ми като живи. Усещах, че се зашеметявам все повече и повече, сякаш падах с безумна скорост от висините. Сега ми беше все едно, там долу ме чакаше земята, с която бях свикнал. Да, все едно дали ще ми донесе живот, или смърт, все едно. В тоя миг като зверовете и като дърветата носех в себе си простата истина, че това са само двете илюзорни, сменяващи се лица на вечното съществуване.

Събудих се късно сутринта. Леглото беше празно. Нейното легло беше празно. Нямаше никакви, ни най-малки следи от нея, сякаш никога не бе съществувала. Имах странното усещане, че съм се върнал назад във времето, че съм се озовал внезапно в някакво отдавна изминало лято на моя живот. Или в някой изминал век, вече пуст и безжизнен, като спомен за мъртъвци. Огледах се предпазливо — никакъв изминал век. Оранжев мокет, две кресла с дървени облегала, капакът на пианото, който блестеше като стъклен на лятното слънце. Аз бях у дома… И вече бях съзрял дрехите си, разхвърляни небрежно по пода. Да, случвало ми се е и това през моя дълъг безразборен живот — да не знам къде съм, кога съм, защо съм. Но сега поне знаех,

че съм си у дома.

Спомените ми се връщаха един по един — пределно живи и ясни. И все пак не бяха съвсем до мен. Имах усещането, че от тях ме дели тънка преграда. Дъсчена стена може би или просто врата без дръжка и ключ. Бях виждал това. Дълъг, тъжен коридор с мозаичен под, още влажен от избърсването на санитарките. Зарешетени прозорци. Бях виждал това. Момиче, което държеше въздух в шепите си, бледо, с остри уши. Кога и къде? Натисках с все сила вратата, не исках да пусна никого и нищо. Но той се процеждаже упорито през ключалката и през всички цепки — моят страх.

Не усетих как съм станал, кога съм събрал разпилените дрехи. Спуснах се към банята. Там, на стъклената поставка пред огледалото, видях нейни вещи — малка четчица за зъби, нивеа, лосион за коса. Господи, луд ли бях наистина? Пуснах душа със студена вода, пъхнах се разтреперан под него. Стоях, колкото можах, после като опарен изскочих оттам, облякох се трескаво, отново се върнах в хола. Сега се чувствувах малко по-добре, дори погледнах през прозореца. Нищо, обикновен летен ден, горещ и досаден, лъх на асфалт, остър блясък на никелирани автомобилни брони на паркинга. Малко по-нататък, на затревената площ, бръмчеше досадно моторна косачка. Унило и разсеяно я тикаше пред себе си старик с бяла коса и омачкани дочени панталони. Погледнах часовника си — девет и двайсет и две минути. Датникът — двадесет и шести. Ами, разбира се, двадесет и шести юли, вчера беше двадесет и пети. Знаех, че сега най-разумно е да изляза някъде, да се озова между хората. Достатъчно беше да послушам само четвърт час най-обикновено човешко бърборене, за да дойда отново на себе си.

С облекчение влязох в колата, запалих мотора — моят единствен приятел, безчувствен, но верен, съставен от стоманени късове, кабели и тенекии, тикан от отровни газове — за кой ли път ме спасяваше? Завих бавно на ъгъла, след малко излязох на булеварда. Там, по твърдия гранит на паважа, лениво пъплеше гигантски екскаватор. Уродливата му главичка, толкова малка за грамадния труп, бе сведена омърлушено, сякаш душеше пътя. Заминах го внимателно и продължих. Вече не мислех, знаех къде отивам. Само там щяха да ми помогнат, никъде другаде.

Беше малко по-безлюдно тая сутрин в института. Тежката болнична миризма, по-скоро въображаема, отколкото истинска, отново ме зашемети. Влязох при доктор Юрукова, тя седеше, както винаги, зад бюрото си, внимателно се взираше в някакъв гъсто изписан машинен текст. Като чу шума, тя разсеяно вдигна глава. Колкото и да бе добре устроена и свикнала с изненади, усетих как вътрешно трепна.

— Седнете, другарю Манев!

Аз мълчаливо седнах. Не бързах да заговоря, исках да се съвзема поне от изкачването на стълбите. Едва сега разбрах, че не съм бързал, а просто съм тичал по тях.

— Виждате ми се нещо разстроен? — заговори тя първа.

— Личи ли ми?

— Да, малко сте бледен. Да не са ви изплашили?

Говореше ми с някакъв променен глас, мек, ласкав и дружелюбен.

— Да, има нещо подобно.

— И какво е станало?

— Ние летяхме! — отвърнах аз. — Двамата с Доротея.

Сега си давам сметка, че в гласа ми навярно е имало злост и ненавист. И в никой случай не очаквах, че моите думи ще й направят толкова силно впечатление. Нейното меко, восъчно лице, вече потънало в някакво неподвижно иконно спокойствие, само за миг се преобрази, стана изострено и напрегнато. Имах чувството, че бе изпаднала в някаква вътрешна паника, която с все сила се мъчеше да преодолее.