Бариерата
Шрифт:
Лятото ставаше все по-горещо. Дори утрините бяха така задушни, че Доротея се връщаше от работа като сварено пиле. Но това не й правеше никакво впечатление, тя изобщо не обръщаше внимание на малките човешки несгоди. А аз престанах да работя, дори не се докосвах до парещите клавиши на пианото. И въпреки това се чувствувах съвсем спокоен, не ме подяждаше вечната неугасима жажда да попълвам с чертички и точки нотните листове. Нека се попълват сами, ако искат, понякога човек има право да принадлежи на себе си. През тоя месец много по-често ходехме на язовира, обикновено рано сутрин, още по тъмно. Беше толкова приятно да пътуваш с пълна скорост, да усещаш как те брули раздвиженият от колата въздух. Далечните върхове се раждаха един по един от мрачините, някои от тях се запалваха от най-ранните зари на утрото. Над езерцата по пътя ни лежеше бледа прозирна мъглица — колкото и да бе топло утрото,
Генерал Кръстев си бе взел отпуск и живееше на вилата заедно с леля Зорка. Вечерта той нанизваше на своите грамадни куки уклейчета или мренки, хвърляше волти в плитчините. Сутрин вадеше, без да се е трудил, грамадни бели риби, понякога цели зверове, които разглеждаше дълго и с наслаждение. Леля Зорка ги вареше с масло, приготвяше за тях чудни студени майонези. Ядяхме с апетит. Доротея за пръв път се пристрасти към рибешкото меню, което преди това почти не познаваше. Понякога изпивахме с генерала по някоя и друга чаша силно изстудено бяло вино. Имах чувството, че Доротея е щастлива — за пръв път, откакто я познавах. Генералът и жена му някак особено се привързаха към нея. Наистина те нямаха деца, но дали това беше единствената причина. Навярно генерал Кръстев беше научил нещо за нея. Работата му беше такава — задължаваше го, ако не може, поне да знае. Във всеки случай ни веднъж не ме попита коя е и каква ми е. Но с чувствителното си сърце леля Зорка навярно усещаше, че не ми е любовница. И двамата вървяха като кученца след нея, чудеха се как да й угаждат. А най-странното беше, че самата Доротея не се притесняваше от това необикновено внимание, намираше го съвсем естествено. Може би смяташе, че им се изплаща докрай точно с това, което получаваше — взаимна обич.
Веднъж лежахме по бански костюми на брега на езерото и се печехме на слънцето. Чувствувах се така спокоен и уравновесен, както рядко в живота си. И точно тогава чух някакъв шум до себе си. Доротея се беше изправила и търпеливо се мажеше с бадемово масло. Беше много почерняла през последния месец, на тъмния фон на кожата очите й блестяха като елмазени.
— Дай да те намажа! — казах аз.
Дори не разбрах как съм го казал. Доротея само се усмихна и ми подаде шишенцето. Налях съвсем малко в шепата си и го положих върху слабичката й мургава плешка. Взрив не последва, разбира се. Размазвах спокойно гъстата мазна течност, без никакво вътрешно стеснение, но и без никакъв трепет.
— Много си мил, Антони! — обади се най-сетне тя.
— Е, не колкото леля ти Зорка — казах аз шеговито.
— Те и двамата са ужасно добри! — отвърна Доротея сериозно. — Защото са били много нещастни.
— Ти знаеш нещо за тях?
— Да, защото нямат деца!
Стояхме при тях на вилата, докато се мръкне. Вечеряхме, изпивахме още една-две изстудени в хладилника бира. Едва тогава си тръгвахме. Пристигахме късно и въпреки това в града беше нетърпимо задушно, тежко вонеше на асфалт и прахоляци. Обикновено не бързахме да се приберем в апартамента, качвахме се на терасата. Там босоногият отдавна се разхождаше по покривите на къщите, едва забележимо разклащаше антените. Лежахме, гълтахме свежия въздух. Обикновено не говорехме, просто съществувахме с онова вътрешно усещане за мир и покой, което в такива нощи е свойствено може би само на кротките преживни животни. И затова така ме изненадаха веднъж нейните думи:
— Антони, искаш ли да ти разкажа за чичо ми?
— Да, разбира се — трепнах аз.
— Страх ме е, Антони!
— От какво те е страх?
— Да не се настани в тебе… Непоносимо е да го носи човек.
— Аз съм мъж, Доротея. Това за мен е без значение.
— Не е без значение — отвърна тя с горчивина.
И дълго мълча, преди да започне.
„Аз нали ти разказах, Антони, за бабата? Тя беше много стара, едва ходеше. Съвсем рядко, обикновено пролет, излизаше пред прага на къщата, седеше там с часове. Или пък ако кажеше нещичко, не й разбирах нито думичка. Нали нямаше ни един зъб, думите просто тъй се размазваха в устата й. Тя никога не ходеше на баня. Каква баня, как да стигне дотам? Разбира се, Цецо можеше да я изнесе на ръце чак на Витоша, ако иска. Но навярно смяташе това за съвсем излишно. Сам той се къпеше ведкъж-два пъти на година, макар че мама здравата му натякваше. «Чист съм, мъри! — все се оправдаваше той. — Мене работата ми е чиста!»
Мама понякога миеше главата на бабата. Обикновено през лятото, вън на двора. Един леген с гореща
Никога не съм очаквала, Антони, че ще бъде толкова страшно. Намазах й главата как да е, но като почнах да я търкам, изведнъж ме обзе някакво неописуемо отвращение. Сега ми е чудно защо, никак не мога да си го обясня, но така беше. Хвърлих сапуна и побягнах по улицата и все ми се струваше, че тя тича след мене, мокра и страшна, и се мъчи да ме улови за плитките. Не знам колко съм тичала и накъде. По едно време дойдох на себе си. И тогава чак си помислих, че бабичката може да е умряла, да се е задавила в пяната или не знам що. И отново започнах да тичам — тичах, тичах, докато стигнах. Нищо й нямаше на бабичката, беше се прибрала в кухнята, седеше там с мократа си глава и плачеше. Като се върна, Цецо ме наби, а мама ме заведе при чичо.
Чичо ме прие много добре, разбира се. Като му разказах как съм мила главата на бабата, той много се натъжи. Най-страшното беше, Антони, че страшно приличаше на баща ми. Беше само доста по-стар, косата му съвсем бе оредяла на темето. Само дето не беше чак толкова слаб, но затова пък брадичката му беше още по-малка, почти никаква. Приличаше ми на морско свинче, ама много старо морско свинче, дето вече му е омръзнало да живее. Приличаше ми на опосум, макар че такова животно никога не съм виждала. Но все си мислех, че като се изправи на задните си крака, коремчето му ще увисне като торбичка между тях. Точно такъв беше и чичо ми. Двата предни зъба леко прехапваха долната му устна. По едно време ми се струваше, че трябва да се храни само с човешки глави, да ги прегризва някъде на върха, после да ги изхвърля през прозореца, като изпразнени кокосови орехи. И други неприятни неща ми се привиждаха. Все ми се струваше, че няма кости, дори че няма ни форма, ни определен обем. Все си мислех, че може да се удължи като червей или, напротив, да запълни цялата стая, от ъгълче до ъгълче, като гъста пихтиеста маса. Просто си умирах от страх да не се случи, но вече нямаше къде да бягам, страх ме беше от бабата.
А иначе беше много добър човек, Антони, набожен и милостив. Зиме стриваше на трохи останалия от яденето хляб и хранеше с него врабците и гълъбите. Много обичаше гълъби, много нежно ги коткаше, а очите му святкаха, святкаха. Но иначе защо да не е добър? Очите му сълзяха като татковите, може би защото и неговата жена го беше напуснала. Живеехме съвсем сами в целия мъртъв дом, не, в етажа, разбира се, но и това малко ли е? Понякога умирах от страх, но не винаги. По-често ми беше мъчно за него, че е толкова нищожен и гаден. Беше ми мъчно дори когато кашляше или се секнеше. Много смешно се секнеше, очите му се ококорваха, ставаше синкав. Все си мислех, че ще загине по някакъв трагичен начин, но той си е жив и досега и навярно не е остарял нито с половин ден, само тича по дърветата със своята торбичка на корема и лапа лешници. Трябва да ти кажа, че татко не го обичаше, никога не ме бе водил при него, докато беше жив. Чичо беше ужасно страхлив, плашеше се от коне, от кучета, от светкавици, дори от автобуси. И автобусите се плашеха от него, не знам защо, може би им се виждаше прекалено гнусен. Веднъж един автобус, като го видя, така се стресна, че възви рязко и се набута в една витрина. После казваха, че се е подхлъзнал, но не беше вярно, просто не му се щеше да срещне чичо.
Казвам ти туй, Антони, защото и аз се плашех от него. Когато ме погалваше по косата, аз се парализирвах като зайче. Понякога и по коленете ме галеше и тогава очите му ставаха неподвижни и потни, сякаш бяха направени от стъкло. Аз живеех в отделна стая, в която преди това бе живяла стринка. Отначало там нямаше нищо освен една пружина на земята и един продупчен дюшек, в който живееха мишки. После чичо ми донесе завивки, маса и още някои дреболии. И стана още по-мил с мене.
Но аз не се успокоих. А всъщност сама не знаех от какво се страхувам, външно той като че ли не ми даваше никакви поводи. Само понякога нощем ходеше пред стаята ми. Ходеше тихичко, на пръсти, от време на време тихо скимтеше, едва чуто, като новородено кученце. Не вярвам тъй да ми се е струвало, макар че от напрежение и страх едва дишах. Тогава хич не ми минаваше през ум за това. Все си мислех, че ще прегризе и моята главичка и ще я хвърли през прозореца като кокосов орех.