Бариерата

Вежинов Павел

В тоя ден небето беше много сиво, почти есенно, валеше слаб дъждец. Тогава той ме помоли да се качим заедно на тавана, за да сме намерели някакъв плик с разписки и квитанции, който уж бил забравил по старите куфари. Аз веднага разбрах, Антони, какво ще ми се случи. Само не разбирах защо трябва да се качваме на тавана, като и без това къщата беше пуста — и да викаш, и да не викаш, все едно. Мина ми крез ума, че навярно ще ме удуши, пък после ще ме окачи на някоя греда, уж съм се обесила. Сега ти си мислиш, Антони, че съм била просто като хипнотизирана от страх и не съм знаела какво правя. Не е така, не бях вече така уплашена. Можех да изкрещя по стълбите, да побягна. И все пак не го направих. Виждах го, Антони, как се тресе вътрешно

и ми стана ужасно жал за него. Никога преди това не бях изпитвала такава жал и болка за друг човек, просто и аз цялата се разтърсвах от жал, толкова беше слаб, отвратителен и нещастен. След това тъй ми е било жал само за едно момиче, с което живеехме заедно при доктер Юрукова. Иначе беше много мило и кротко, съвсем, ама съвсем нормално, само нощем му се привиждаше, че го нападат плъхове. Тя крещеше и се биеше с тях, толкова ми беше трудно да я събудя истински, да й докажа, че няма нищо. Отслабнах ужасно, най-сетне доктор Юрукова разбра и ме премести в друга стая.

Ето сега разбираш. Навярно с нормалните хора не е тъй, но с мен така стана. Изкачих се на тавана като осъдена. Беше много тъмно, миришеше ужасно на износени, гнили дрехи. И когато той се наведе към мен, изведнъж съм загубила свяст и съм припаднала. Сега си мисля, че точно това ме е спасило. Той се е уплашил още повече, просто го виждам как се е тресял и е нямал сили за нищо. А може би всичко това са въображения, той наистина беше много нещастен.“

* * *

Небето беше много тъмно, тишината просто неописуема. Сега разбирам, че това не е било тишина, а някаква непонятна глухота, която ме е погълнала като яма. Мислех трескаво, зашеметен и блъскан от думи, на които бях загубил истинското значение. Досега си мислех, че знам за хората всичко или почти всичко, все едно откъде — от книгите или от себе си. И едва сега съзнах, че и думите, и книгите се страхуват от пълната истина. Или просто се стъписват пред нея.

— Антони, тежко ли ти е?

— Защо да ми е тежко? — запитах смутено аз.

— Сега всичко премина в тебе!..

— Не мисли за това! — отвърнах аз. — То можеше да живее само в теб… Извън теб то няма никаква сила.

— Ти си ужасно добър, Антони.

— Не, Доротея… Не искам да бъда добър. Поне както ти го разбираш.

— Искаш ли да ти олекне?… Ама съвсем, съвсем…

— Не, не искам! — отвърнах аз твърдо.

Наистина не исках. И точно обратното. Сега исках да задържа в себе си всичко, което бях придобил, да го нажежа до бяло, докато почне само да свети. Просто не разбирах как съм могъл да живея досега толкова празен и кух, без никаква своя тежест. Защо да ми олекне? И от какво? Но тя сякаш не ме разбра, обърна се и ме погледна. Не я виждах в мрака, толкова бях унесен в себе си.

— Стани, Антони! — каза тя тихо. — И не се плаши. Няма да ти причиня никакво зло.

Аз автоматично станах.

— Подай ми ръката си!

Подадох й ръката си. Нейната ми се стори някак неочаквано топла и силна.

— А сега, Антони, погледни към небето. Трябва да свикнеш с него.

Да свикна с него? Може ли да свикне човек с небето? Аз го гледах, сега то ми се виждаше много по-ниско, сякаш изведнъж бях израсъл до висините му. Ниско, черно и много по-хладно от всеки друг път. Но самите звезди ми се сториха така бляскави, че просто ме заболяха очите, като ги гледах.

— След малко, Антони, ще почувствуваш някаква необикновена лекота. Все едно че изведнъж си се превърнал във въздух… Не говори!.. Ако го усетиш, кажи ми само „да“ или „не“! Това е всичко.

— Да! — казах след малко.

— Ето, ние тръгваме, Антони!.. Отпусни се вътрешно… Не прави резки движения. И най-важното — не мисли!.. Ето, това е всичко — бъди щастлив!

Сега ми се струваше, че гласът й е необикновено звънлив и мелодичен. Дори не усетих как сме се отделили от терасата. Бяхме някъде във висините, под нас трепкаха светлините на града,

точно така, както човек ги вижда и от борда на самолет, който вече се спуска за кацане. Плавахме сред самите светлини, не виждахме бреговете, сякаш бяхме в сърцевината им. И все пак не беше същото, ние не летяхме, а се реехме като птици, които вече здраво са се закрепили на крилете си. Много добре усещах тялото си и въздуха, който ме обливаше като вода.

— Страх ли те е, Антони? — запита тя. — Да или не?

— Не, ни най-малко!

— Искаш ли да излетим по-високо?

— Да!.. Да!..

Ние летяхме към звездите, които ставаха все по-едри и по-бляскави. Сега въздухът като ураган биеше в лицето ми, челото ме заболя, ноздрите ми изтръпнаха. Не бях нито безплътен, нито безчувствен в тоя миг, много по-силна и топла, почти гореща усещах ръката й, която здраво държеше моята. После ураганът съвсем отслабна, макар че въздухът стана много по-студен, почти пронизващ. Отново се реехме във висините, но сега виждах само звезди, които режеха очите ми с диамантените си остриета.

— Доротея, къде е земята?

— Под нас! — отвърна тя. — Не се плаши, ние летим по гръб.

Да се плаша ли? Що за глупава мисъл! Всичко, което изпитвах в тоя миг, ми се струваше по-естествено и по-истинско от целия ми досегашен живот. Значи Доротея е била права, хората наистина са произлезли от птиците.

— Антони, щастлив ли си?

— Да, Доротея…

— Ето, виждаш ли? Но човек не може да бъде щастлив, без да го е заслужил.

— А аз с какво, Доротея?

— С мене… С мене, Антони, понеже си ми повярвал.

Ние отново се обърнахме към топлото дихание на земята. Колко далеч бяха останали светлините на града. И колко едва забележими. Сега ми приличаха на малка земна галактика, загубена в нейната пустош.

— Къде се намираме, Доротея?

— Над планините… Затова е толкова черно под нас.

— Черно и мъртво!.. Но и така е хубаво.

Реехме се над планините, по-високо от техните спящи орли.

— Студено ли ти е, Антони?

— Да, малко!

— На мен никога не ми е студено — каза тя. — Усещаш ли колко съм гореща? Аз мислех, че то преминава от мен в теб, Антони… Но нищо, ето слизаме.

Наистина слизахме и все повече и повече приближавахме към града, светлините му ставаха все по-ясни и по-отчетливи. Непрекъснато ни обливаха ту по-хладни, ту по-топли течения, сякаш плувахме из море. Усещах се все по-лек и свободен, едва ли не звънтят от лекотата си.

— Доротея, летяла ли си и друг път?

— Много пъти, Антони.

— Колко много?

— Не знам. Но то не е толкогва просто, не можеш да го правиш като птиците — когато си искаш…

Гласът й бавно заглъхваше. Навярно беше права — не биваше да говорим. Може би това й отнемаше силата. Слизахме все по-ниско и по-ниско, вече ясно различавах шосетата, плъзгащите се светлини на колите. След това започнах да различавам улиците и площадите, даже отделните сгради с техните неонови корони. И същевременно усещах как нейната ръка бавно изстива в моята, как потръпват пръстите й.

— Трябва да слезем, Антони! — каза тя едва чуто.

— Добре! — отвърнах аз.

Но не можех да си представя как отново ще имам твърдина под мен. Как с усилие ще мъкна тежките си крака. Как мъчително ще дишам горещия въздух. Това, за което мислех, че е безмерна свобода, изведнъж се бе оказало робство, съвсем безутешно поради своята неотменимост.

— Ще намериш ли къщата, Доротея? — запитах аз.

— Не говори, Антони! — отвърна тя глухо.

Едва усетих как се докоснахме до топлия бетон на терасата. Не слязохме, а кацнахме като птици. Не я виждах добре, но ми се струваше пребледняла. Улових ледената й ръка и я поведох. Слязохме по неосветената стълба, отворих вратата на апартамента. Вдигнах ръка и бавно завъртях ключа. Лампата светна. Не спях. Не бях се събуждал, значи не бях сънувал. Усетих как ръката й отново потрепера в моята.