Бариерата
Шрифт:
Носеха Доротея. Както по-късно разбрах, бе престояла мъртва цялата нощ в това пусто, оръфано от грейдерите поле. Бе лежала там, докато някакъв кранист я бе забелязал случайно от своята висока кабина.
Успях да вляза във връзка с генерал Кръстев едва към обед. Само с няколко думи му обясних какво се е случило. Той замълча за миг, после ми отвърна със своя обичаен, малко забавен глас:
— Добре, ела при мен. Ще ти оставя пропуск.
След половин час бях в кабинета му. Сякаш виждах пред себе си друг човек — малко чужд, съсредоточен и спокоен. Но най-силно впечатление ми направиха
— Сега се успокой! — каза генералът. — И ми разкажи всичко подробно. Всичко, което се е случило между вас.
Всичко, което се е случило между нас? Та нима можеше да се изрази с думи? Нима го разбирах самият аз? И можех ли да му разкажа как сме летели двамата посред нощ в тъмните дълбини на небето. Много добре познавах неговия спокоен, малко бавен, но неумолимо логичен ум. Просто нямах сили в себе си да му разкажа това. И понеже скрих от него най-важното, сега усещах как разказът ми звучи малко нелепо и неубедително. Най-сетне свърших и замълчах.
— Ти скри нещо от мене! — каза генералът.
— Нищо! — отвърнах аз твърдо.
— Тогава не разбирам защо така внезапно си заминал за Боровец?
— Казах ти защо! Тая нощ ние за първи път прекарахме заедно. Но ти надали би могъл да разбереш колко това ме разтърси. Все пак тя не беше обикновено момиче, с обикновена съдба. Аз исках да събера малко мислите си, да се успокоя.
— Да, доста глупаво си постъпил! — каза намръщено генералът. — А не ти ли мина през ума, че и тя е имала нужда от добра дума, от успокояване? Особено след такава нощ, както ти казваш.
Сякаш ме бе уловил за гърлото с яката си космата ръка.
— Ето така стана! — казах аз безпомощно. — Сега разбирам, но каква полза?
— А защо поне не й се обади от Боровец?… Една добра дума щеше непременно да й помогне.
— Да, да, мина ми през ума, разбира се. Но трябваше да се свържа с нея чрез градската централа, тя щеше да разбере, че не съм в Пловдив.
Изглежда, че той бе очаквал от мен тоя отговор, защото лицето му леко се проясни. И все пак остана тъй, неподвижен, дълбоко потънал в мислите си. Едва сега усетих колко е разстроен и покрусен, колко трудно му бе да се владее.
— Както виждам, ти ме разпитваш — казах аз.
— Разбира се, че те разпитвам! — отвърна той малко рязко. — Но съвсем не както се полага в такива случаи.
— В какви случаи?
— Станало е нещо ужасно! — отвърна той. — Доротея е била убита. И то не как да е. Тя е била хвърлена отнякъде. От някой много висок прозорец, от някоя висока тераса, като вашата, да речем. Костите й са жестоко изпочупени, вътрешностите разкъсани, прости ми, че ти го казвам…
Усетих как силно и остро ми прилоша, макар да очаквах такъв отговор. Но се съвзех доста бързо и отново запитах:
— А защо смяташ, че е хвърлена? А не се е хвърлила сама?
— Защото там, където е била намерена, няма никаква сграда!.. Очевидно е била пренесена след това… А кой ще я пренесе освен тоя, който е бил виновен за смъртта й?…
Разсъждаваше съвсем логично, разбира се.
— А към колко часа е станало това?
— Медицинската
— Да, сега разбирам, че върху мен лежи доста сериозно подозрение! — казах аз равнодушно. — И това е логично!
Наистина бях равнодушен. Какво значение има, че ще ме подозират? Тя беше мъртва, това бе най-страшното. И сега никакво следствие не можеше да ми я върне обратно. Пък и имах ли морално право да се оправдавам, когато наистина бях виновен за нейната смърт.
— Не съм казал такова нещо! — отвърна доста сухо генералът. — Има някои факти, които сериозно му противоречат!
— И кои именно? — попитах аз без интерес.
— Ами ако е била хвърлена от вашата тераса, тя би трябвало да падне някъде върху плочника, който опасва цялата сграда. Тогава там щяха да останат следи от многобройните кръвоизливи. А няма следи! Глупаво е да се мисли, че това е станало другаде, а след това си пренесъл трупа й. Защо? За да създадеш улики против себе си?
— Това ли е всичко? — попитах аз.
— Е, не, разбира се! Но това е основното. И все пак остава открит въпросът — кой е убиецът? Защо е пренесъл трупа? За да бъде създадена фалшива улика? Но тогава трябваше да го остави някъде по плочника. Имам чувството, че цялата тая работа е извършена от някой луд или психопат.
Естествено!.. Какво друго можеше да помисли? Нима някой нормален ум би допуснал, че тя просто е паднала от небето? Аз мълчах, генералът мрачно ме гледаше.
— Изглеждаш съсипан! — обади се той с променен глас. — Върви си у дома, опитай се да поспиш, ако можеш… Срещу теб няма да има никакво дирене.
— Какво дирене? — отвърнах аз с отвращение. — Какво ме интересува вашето дирене?
Върнах се у дома. Нямаше къде да отида, всяко кътче на земята сега за мен бе непоносимо. Празни, нагорещени стаи, пламнали от слънце пердета, жесток блясък на металните пепелници. Дори мъката и страданието сякаш моментално се изпаряваха в нагорещения въздух. И това бе най-страшното. Чувствувах се не толкова нещастен, колкото неизмеримо празен. Сега най-много ме потискаше моята жалка лъжа пред генерала. Защо не му казах истината? Нямаше да повярва, разбира се. Щеше да ме помисли за луд! И какво от това? Истината стоеше ли над всичко друго? Да, но коя истина — луташе се душата ми. Все едно коя! Ако я бях погубил със своето нищожество или слабост, какво изкупление би могъл да измисли моят злощастен ум? И защо трябваше да измисли?
Дълго стоях под студения душ в банята, но и това не ми донесе никакво просветление. И нямаше откъде да дойде. Мъчех се да се успокоя с надеждата, че може би нямам вина за смъртта й. Наистина изобщо не бях помислил, че може да се случи нещастие. Пък и досега не знаех какво е станало всъщност. Никой никога нямаше да разбере. Може би нарочно е прибрала крилете си. А може внезапно и за себе си да е загубила сили и е полетяла в бездната. Но какъв смисъл да търся вина или да се оправдавам? Всичко това се отнасяше само до моята личност. А Доротея? Никаква сила на света не можеше да възвърне към живот единственото човешко същество, което бе летяло. Все едно къде. Все едно как.