Без шанс за разпознаване
Шрифт:
— Чакай! — отново го прекъсна Ла Моя. — Ти не ме слушаш изобщо.
Имаше още един-двама детективи, ако се осмеляха, които да му говорят по този начин. Той скръсти ръце и се въздържа от каквато и да било забележка. Ла Моя никога не прибързваше, а внимателно изиграваше ходовете си, което означаваше, че нямаше да е така настъпателен, ако нямаше с какво да се подплати; той обаче никога не се държеше по този начин с Болд в присъствието на други хора.
— За това имаме скенери — продължи Ла Моя. — Могат да пренесат каквото искаш — статии, реклами или карти на екрана на компютъра ти. Имаме и оптично разпознаване на писмени знаци — софтуер, който конвертира
— Имам представа от сканиране — възропта Болд. — Е, не в детайли — призна си той, — в основни линии.
— Ето какво ще направим. Първо сканираме списъците. После ги минаваме през системата за оптично разпознаване на знаците, след което можем да търсим на базата на каквато класификация искаме: „Вернер“, стълба, според номера на изделието, по цената. Ще надушим всичко около всяка продадена стълба. За всяка продажба се записва и начинът на плащане — с чек или кредитна карта. Записва се и номерът на банковата сметка, така че… Днес следобед, утре, най-късно вдругиден ще разполагаме със списък на всички продадени стълби от този модел. Ще знаем номерата на чековите книжки или банковите сметки на купувачите. И ще можем да издирим самите купувачи — и накрая ще знаем и имената им, сержант. — Следващото изречение беше казано с гордост: — Казвам ти, ще го пипнем тоя.
Много добра работа, помисли си Болд, и го изрече гласно. Това, което не каза, беше, че научаването на тези сто имена пак можеше да не ги приближи до подпалвача. Все още не бяха разбрали как набелязва жертвите си и как се промъква в домовете им. Толкова много въпроси чакаха отговор, толкова много несвършени неща имаше. Не искаше да обезсърчава Ла Моя. Защото страшно се нуждаеше от добър пробив — може стълбата да се окажеше този така необходим прелом, както вярваше Ла Моя. Работата на водещия следовател беше да заложи няколко мрежи във водата и да чака къде ще се уловят риби.
— Предупреждавам те — обади се Ла Моя, — стълбата сигурно е била открадната. Залагам десет срещу едно, че накрая така ще се окаже. Но от кого? Кога? Все ще можем да разберем нещо, сержант. Ако искаш да преобърна колите, добре, няма проблем. Но не ме карай да се откажа от работата по стълбата. Казвам ти: надушвам нещо. Стълбата е много добра следа. Струва си да се тръгне по нея.
— Много добра работа си свършил — повтори Болд, макар ясно да си личеше, че е по-скоро обезсърчен, отколкото да усеща каквато и да било надежда. — Наистина.
— С помощта на компютрите. — За първи път Ла Моя звучеше колебливо. — Все нещо отнякъде ще излезе. Шест души работят по случая почти без отдих. Това значително повишава шансовете ни.
— Вземи още някого като оглеждаш колите. Може пък да се окаже, че са пазарували в един и същ супермаркет, или че са си купували хамбургери от един и същи снекбар. Може той да е бил също там и така да ги е забелязал. Може да е останала някоя неизхвърлена опаковка, сметка. Или чанта. Аз всъщност обичам да се ровя в коли. Предпочитам ги. Щом толкова ти се иска да продължиш със стълбите, тогава си стой при компютрите, Джон. Трябва ни и да разберем що е то ракетно гориво. Бейън и Фидлър трябва набързо да ни ограмотят. Палежите се оказаха трудна работа, аз поне нищо не разбирам.
В този момент Дафи отвори с гръм и трясък вратата на служебния вход за отдел „Убийства“, лицето й беше поруменяло, а гърдите й се повдигаха
Тя се спря пред тях, направи усилие да се овладее, изпълни гърдите си с въздух и обяви:
— Стивън Гарман крие нещо. Знае много повече, отколкото дава да се разбере. Иска ми се да го притисна, и то да го притисна много яко. Ще го смажа като гнида.
27.
Върна се късно ужасно притеснен.
Прекрачи прага и заключи отвътре вратата, преди още да е подушил миризмата на чуждия човек.
Не съзнанието му, а подсъзнанието му изпращаше сигнали, че къщата, домът е неприкосновено място, с неизменни шумове и неизменни миризми; място с познати шумове и познати миризми, всеки и всяка от които си имаха познат произход. Те бяха знак за сигурност и подслон.
А миризмата, която изведнъж усети, беше не на място: остра, солена. Не приличаше на киселата миризма на алкохол, с която беше привикнал, нито миризмата на момиче. Това беше…
… миризмата на вътрешността на микробуса.
В същия този момент една ръка го стисна за рамото, Бен изпищя и опита да се изтръгне, за да продължи по стълбите нагоре. Нисък гневен глас изрече нещо, но Бен не различи думи, обърна внимание на усещането, което те предизвикваха у него — внезапно изтръпване, което го проряза от горе до долу, съчетано с все по-стегната хватка около рамото му. Реакцията му беше изцяло инстинктивна: да избяга в стаята си; да заключи вратата; да се измъкне през прозореца; да хукне колкото му държат краката към къщата на Емили; никога да не се връща тук.
План. Нещо, върху което да се съсредоточи. Ако беше преди няколко години, сигурно щеше да го обмисля по-дълго. Но беше преживял достатъчно, за да научи, че мисленето само можеше да го забави в такива случаи. Хвърли поглед през рамо. Физиономията на нападателя принадлежеше на Ник, шофьора на микробуса, мъжа с обгорялата ръка и кожения колан. Беше по-бърз от пастрока му, по-трезвен, в много по-добра форма.
— Дай парите, лайно такова!
Страхът го обля като горещ душ. Кракът му се подхлъзна по стълбите. Ник изсумтя, беше непосредствено зад него. За Бен коридорът като че се беше смалил; секундите като че се бяха скъсили. Светът беше неприятно място, пълно с болка и мъчения, припомни му вътрешният глас. Паника изпълни гърдите му. Вече нямаше никакъв план, само абсолютната увереност, че лошите неща се случваха на лошите хора, а заради кражбата на парите той се беше превърнал в лош човек, беше попаднал в ситуация, от която едва ли щеше лесно да се измъкне.
Бен се изтръгна и хукна по стълбите нагоре. Ръката на преследвача го сграбчи с нечовешка сила. Докопа го за глезена и го повали — брадичката му се удари в стъпалата, докато се плъзгаше надолу. Прехапа устни и металическият вкус на собствената му кръв изпълни устната му кухина. В този момент си даде сметка, че това нямаше да бъде единствената му рана, щеше да се лее още негова кръв. Мъжът го затегли за глезена, килимената пътека ожули лицето му. Бен замахна с десния си крак и залепи подметка точно върху челото на преследвача му. Мъжът политна назад.