Без шанс за разпознаване
Шрифт:
— Ла Моя проследява всички продажби на стълби „Вернер“. Чрез компютърните записи на платените в брой покупки. Сигурен е, че ще открием нещо.
— Джон? И как така е престанал да разчита единствено на личните си връзки и запознанства, за да събере сведения? — вметна тя остро. — Зная, зная — ти всъщност си благодарен за това, че имаш на разположение Ла Моя. Вярвай ми, аз също високо го ценя. Но ние всички трябва да сме благодарни, че има само един такъв като него. Придава си важности като за петима.
— Бърни, разбира се, не може да се закълне сто процента.
— Ирония на съдбата, ето какво ще ти кажа аз.
— Значи двайсет и пет годишен и дипломиран? — Беше се постарал да не допусне разочарованието да натежи в гласа му.
— Това притеснява ли те? — заинтересува се тя. — Всичко, което казвам, се основава на колективна мъдрост. Обсъдихме с колеги случая и стигнахме до ето това: между двайсет и пет и трийсетгодишен, завършил колеж, сексуално неудовлетворен. Мрази майка си, приятелката си или някого, с когото е бил свързан. Може и всички наведнъж. Съдия и екзекутор. Интелигентен, скромен, живее сам. Работата му е под неговите способности.
— Много здраво си се потрудила — промърмори Болд.
Чувстваше се неудобно с тези психологически портрети, но се стараеше, доколкото беше по силите му, да им вярва — в много случаи се бяха оказвали верни.
— Сигурно притежава карта за някоя библиотека и се движи с градския транспорт. Значи трябва да добавим и че е дребен, слаб човек, като се имат предвид изчисленията на Бърни.
— Карта за библиотека ли? И се движи с градския транспорт? — повтори той.
— Толкова му позволяват доходите, а те са ограничени, доколкото ги има. Хора като него са обзети от страст към това, което е обсебило вниманието им, обичат да изпипват нещата, които ги занимават. Иначе работят нещо, което не изисква мислене. И така, той обмисля убийствата си, бомбите си, по цял ден мисли за тях. Спи малко, храни се малко, защото мисли, а това напълно пасва на информацията, че е слаботелесен. Излиза от работа и веднага се заема с бомбите си.
— В апартамента си?
— Едва ли. Не. Някъде далеч от хорски очи. Някъде, където никой няма да го притеснява. Гараж. Или изоставена сграда.
— Каквито изобщо не се намират в Сиатъл — с известен сарказъм вметна той.
— Разбирам, че си разочарован.
— Фидлър ми предаде доклада си за Гарман, пожарния инспектор от експертната група към градския съд…
— Знам кой е Гарман — напомни му тя леко подразнена. — Този, който получава подобни писма заплахи, винаги се подлага пръв на проверка.
— Ти провери ли го? — натърти на всяка дума той.
— С теб говорихме за Гарман, и това беше всичко.
Болд вдигна очи и задържа погледа си върху нея. Красотата й беше опияняваща. Често му се беше искало да не е чак толкова красива.
— Не съм сигурен дали ще мога да се справя — призна той.
— Това е нелепо.
— На ръба съм да се откажа. Все повече губя вяра в себе си и си мисля за отказване.
— Това се нарича страх и безпокойство. Здравословно е. — Тя го загледа изпитателно, след което реторично попита: — Не си дошъл заради Бърни Лофгрийн, ракетното гориво или Стивън Гарман, нали?
— Напротив, точно заради тях дойдох.
— Кажи ми тогава какво има.
— Друга жена ще изгори.
— Не е задължително.
— Със сигурност така ще стане. И аз трябва да водя кораба, а ми се иска да сляза от него.
— Напълно разбираемо е. Много ти се струпа.
— Много. Благодаря ти също много.
— На Боби ли ще прехвърлиш случая? — попита тя, очите й го пронизваха. — На Джон? На кого можеш да прехвърлиш дело от такъв род? На Пфауц? На Люблянски? Кажи ми, на кого?
— Гарман живее сам. Преживял е, както сам е казал на Фидлър, отвратителен брак. Работил е дванайсет години в пожарното управление — Сиатъл. Много добре подготвен. И много затворен, страни от другите, никакви съвместни почерпки. В постоянен конфликт с началниците си.
— Спри за малко, Лу. Нека да поговорим за теб — окуражи го тя.
— Държи всичко да е изпипано до най-малки подробности. Педантичен. Настойчив и неотстъпчив. Никой не си спомня някога да е имал среща с жена — нито с мъж.
Знаеше, че я беше заинтересувал достатъчно — заради потъмнелите й ириси и сключилите се вежди.
Тя каза:
— Можем да поговорим за Гарман и по-късно…
От тона й личеше обаче, че не е убедена много в думите си.
— Няма да се разсърдя, ако намериш начин да си поговориш с него — обяви той. — Накарай го да ти се изповяда.
— Можеш да прехвърлиш случая на някой друг — каза му тя. — Шосвиц ще мърмори, ще те обвинява, но в края на краищата ще се умилостиви, щом разбере, че просто се чувстваш неспособен да си свършиш работата. Искаш ли аз да му кажа, че имаш нужда от глътка въздух? Мога да го направя.
— Гарман обаче е доста едър. Много над шейсет — шейсет и пет килограма. Бърни сам каза, че може и да греши, а в крайна сметка Гарман е централна фигура в този случай: пожарен инспектор и получател на писмата.
— Знаеш ли, има толкова много примери от толкова много войни — където войникът се бие за общата кауза с цялото си сърце и душа, печели битки, медали, бие се до смърт, непобедим е във всяко едно отношение, железен. След това по време на отпуска се жени, след известно време му се ражда дете и това е краят на този етап от военната му кариера. Граница, която повече няма да прекрачи обратно. И става опасно и за него, и за другите да се връща там, където вече е бил.