Без шанс за разпознаване
Шрифт:
— Препоръката от филиала ни в Окръг Вашингтон е — и трябва да заявя, че съм съгласен с нея — ако има трети пожар, да го оставим да гори. Без опити за потушаване и никакво щателно претърсване.
В залата надвисна нехарактерно дълга тишина.
— А как, по дяволите, ще разследваме? — избухна Болд, нещо нехарактерно за неговата вечна овладяност.
В същото време той погледна към Ла Моя, изпитвайки респект към детектива; само Ла Моя се беше осмелил да притисне Кастърстейн. Само Ла Моя беше усетил какво се таи под повърхността на разговора. Болд не можеше да се отърси от мисълта дали не беше изгубил собствения си усет.
Кастърстейн изкриви устни и се наведе към обектива на камерата, излизайки
— Не знам какво ще разследваме в проклетите пожари — каза той с равен тон, гласът му изведнъж се оказа прегракнал. — Но мога да ви кажа какво са използвали в този, който току-що видяхме. Мога да ви кажа какво си мислят там, на Изток. Мога да ви кажа какво разследват те сега, тъй като са отхвърлили маса анализи от възможния тестови набор и вече се трудят над окончателните заключения. — Тук реши да направи пауза и телефонната връзка между Сакраменто и Сиатъл за момент пропадна, като по линията нахлу шум от статично електричество. На екрана се видя как Кастърстейн отхвърли глава назад — като че реагираше на подаден сигнал за решителна атака. Пое си дълбоко дъх и изрече две думи, които, достигайки до Болд, сякаш го поляха с горещ душ и опариха очите му: — Ракетно гориво — каза той. — Запалителното вещество, изпитвано във Форт Уърт, беше течно ракетно гориво.
23.
Имението на Оуен Адлър плашеше Болд с размерите си, независимо че беше идвал тук вече три пъти. Някои съдеха за богатството на Оуен Адлър по размерите и марката на частния му самолет. Беше „Гълфстрийм 3“ и имаше резервоари за допълнително гориво. Беше сред най-богатите в Сиатъл и сватбата му с Дафи Матюс щеше да се състои на частна церемония, ръководена от Робърт Фулгъм, в същото това имение с изглед към пристанище Шилшол, и залива Пъджет Саунд. Сватбата им беше отлагана два пъти, макар за това да знаеха само най-близките им приятели — покани не бяха изпращани. Обяснението на Дафи беше, че е станало заради наложителното овладяване на критична ситуация в империята за хранителни стоки на Адлър, тъй като се беше натъкнал на повтарящи се проблеми по отношение на сроковете на изпълнение, но Болд беше доловил признаци от друг характер. Дафи беше позволила на наемателя на яхтата й, превърната в плаваща къща, да се оттегли, без да плати неустойка; не беше предприела никакви опити повече да я даде пак под наем. Беше се включила отново като доброволка в работата на Убежището — организация на религиозни начала, осигуряваща подслон на избягали от дома тийнейджъри — от която се беше отказала в началото на увлечението си по Оуен Адлър. От друга страна, снимки на Адлър в компанията на други жени бяха публикувани на два пъти на страниците за светски клюки на вестниците. Болд не беше задавал никакви въпроси. Мъж, който би могъл да възроди от пепелищата една компания за стотици милиони долари по начина, по който Адлър го беше направил, заслужаваше само адмирации. Нямаше съмнения в неговите способности да преодолява финансови затруднения. Обаче Дафи Матюс може да се беше оказала своего рода предизвикателство, на което той досега да не се беше натъквал.
Живописното пристанище, толкова красиво през нощта заради отразените в тъмната водна повърхност светлини, заради белите очертания на редиците яхти, заради мачтите им, толкова крехки — като зимния скреж по стъклата на прозорците, беше разположено върху дига край морето, в подножието на хълма, където се намираше имението. По домофона, вграден в предната врата, Дафи го накара да обиколи къщата и да я изчака в задния двор. След като заобиколи разпрострялата се нашироко сграда, Болд видя, че осветлението и в двора, и в басейна е включено. Обстановката му напомни за Италия — той и Лиз не бяха ходили в Италия, откакто се беше родил
Дафи имаше на разположение всичко това. Скоро щеше да бъде и нейно. Запита се как ли се чувстваше човек в такъв случай.
Стъклената врата се плъзна и тя се показа иззад крепонените завеси в яркорозов халат и увила главата си с хавлиена кърпа.
— Съжалявам — извини се тя. — Бях… Исках да поплувам. Но първо реших да си взема душ. Тъкмо бях излязла…
— Тогава аз трябва да се извиня, че съм те притеснил.
— Корки спи — каза тя, имайки предвид осиновената дъщеря на Адлър, тъкмо навлязла в тийнейджърската възраст. — Предпочетох да се обадя още след първото позвъняване, за да не се събуди.
— Аха.
— Притеснявам ли те така? — попита тя, определено имайки предвид халата и факта, че най-вероятно под него нямаше нищо.
— Тук ли живееш? — попита Болд.
Не беше много сигурен защо тези думи се изплъзнаха от устата му, не беше много сигурен и защо това се беше оказало толкова важно сега.
— Бих могла да се преоблека, ако сметнеш, че трябва. — Тя извърна глава в посока, обратна на залива, към центъра на града, с обсерваторията и небостъргачите. — Той замина за цяла седмица в Южна Америка. Тази вечер, мисля, е в Перу. Поредната сделка. Не исках да оставям Корки на грижите на някоя детегледачка. След като аз мога да го направя. Не ми се струваше честно.
— Той пътува често.
— Да, много често.
Съжаление? Може би известно неудоволствие, че Болд е изрекъл на глас подобно нещо. Естественото разминаване в начина, по който двама души обясняват промените в живота на другите, даде си сметка Болд, искайки му се подобна промяна да не се беше случвала. Искаше му се вечно да може да споделя усещането за интимна близост с тази жена, тази освобождаваща близост, където беше позволено всичко. Вината беше на Оуен Адлър. Интимният си живот, тайните си сега тя споделяше с този мъж, Болд оставаше външен човек.
Тя седна в шезлонга, кръстоса крака и първо коляното, а след това и част от бедрото й се оголи. Болд извърна глава и се загледа в искрящо чистата вода в басейна. Вградени лампи следваха извитата му линия. Самолет прелетя над залива, ясно се видяха трепкащите му светлини.
— Ракетно гориво.
Тя подскочи и отметна глава назад. Струйка вода се показа изпод хавлиената кърпа на главата й и плъзна по шията й, изви по посока на ключицата й и се просмука в ръба на халата, едва прикриващ гънката между гърдите й.
— И аз така реагирах — кимна той.
— Емили Ричланд спомена военновъздушните сили.
Очите й бяха широко отворени, бузите й — поруменели.
Болд каза:
— Има и нещо друго. Бърни ми съобщи, че според отпечатъците от стълбата той или тя тежи най-много шейсет — шейсет и пет килограма. Малко е.
— Смяташ, че може да е тийнейджър? — предположи тя. — Вторият текст е от Платон: „Изведнъж проблясък на разбиране, искра, прескачаща към душата“. Доста невероятно един тийнейджър да е чак толкова задълбочен.
— Комплексирано дете, преживяло ужасен родителски развод. Напълно е възможно, мисля. — И добави: — Ти най-добре можеш да прецениш дали е така.
— Смятам, че е между двайсет и трийсет, завършил колеж. Може просто да е много слаб. Това според мен е по-достоверно.
Тя се наклони напред. Халатът се открехна и извади на показ гърдите й. Болд извърна глава и отново се загледа в басейна и танцуващите ивици светлина. Не искаше да се заглежда. С Дафи винаги се чувстваше изложен на опасност — невъзможно беше да избяга от това чувство.