Блондинка от Маями
Шрифт:
— Не знам.
— Кристина, аз съм доктор Шийн. Аз съм приятел на твоята мама.
— Знам. Ти се грижиш за нея. Харесваш й. Тя ми го каза.
— Майка ти е чудесна жена. Разкажи ми за баща си.
— Той я удря. — Кристина се разхълца. — Много я удря и казва лоши думи. Мама се разболя, затова не излиза от стаята. Татко се пренесе в друга стая, близо до моята.
— Удря ли те баща ти?
— Не. Никога. Дори когато съм лоша.
— Кога си лоша, Кристина?
— Когато не правя каквото ми каже татко.
— Той докосва ли те по начин, който те плаши?
— Не.
— Идва ли в твоята стая да ти прави разни неща?
— Не. Не си спомням нищо такова.
— Кристина, понякога паметта е странна. Едни спомени откриваме без усилие, а други само усещаме. Какво усещаш?
— Не знам. Странни неща.
— А, това може да е началото. Знаеш ли какво е секс?
— Да.
— Правила ли си секс с баща си?
Ново ридание.
— Не помня.
— Но ти плачеш. Защо плачеш?
— Не знам.
— Кристина, виждала ли си някога следи от диво животно в гората?
— В гората не, но съм виждала следи от костенурка по плажа.
— А самата костенурка виждала ли си?
— Невинаги. Понякога само следите.
— Но знаеш, че костенурката е била там.
— Да.
— Аз виждам следи от животното из целия ти живот. Чудовището е било там. Мисля, че и ти го виждаш, но си го затрупала много дълбоко. Можем ли да разровим, можем ли да разкрием чудовището?
— Не знам.
Щрак. Това пък какво беше, по дяволите? Тихо щракване на изключен касетофон.
После гласът на Шийн:
— Да поговорим за баща ти.
Момент! Спрях записа и го върнах назад. Пак същото щрак, после гласът на Шийн. Колко бе траяла паузата? Секунда, минута, осемнайсет минути и половина? Какво бе казал Шийн в сумрачния си кабинет на обърканата и хипнотизирана млада жена? И какво казваше в момента?
— Да поговорим за баща ти.
— Винаги съм обичала татко. Винаги.
— Браво, Криси. Добро момиче.
— И татко винаги ме обича.
— Така ли?
— Татко ми каза, че съм най-доброто му момиче и сега, след като мама е болна, аз…
— Какво. Кристина?
— Вече си спомням. Спомням си.
— Много добре, Кристина. Много добре. Какво си спомняш?
— Аз правя татко щастлив. Уж, че съм мама.
— Той идва ли в стаята ти?
— Да.
— Правиш ли секс с татко си?
— Разбира се, глупчо. Аз съм му съпруга.
Изслушах и останалите записи. Спомените ставаха все по-конкретни и ярки. Детинският глас на Криси разказваше какво си шепнели нощем с баща й „Нашата малка тайна“ — казвал той. Виковете на зряла жена отразяваха нейната ярост. Говореше ту будна, ту под хипноза. Чувах риданията й, докато описваше колко я боляло „там долу“. Чувах гласа и да се прехвърля от невинното детско объркване към гневните крясъци на зряла жена.
Мъжкарят на стадото. Хромозомите му го тласкат към оцеляването на най-силния и заради това той е готов да убива. Потъпкал душата си, той осквернява земята, отрича своя Създател и не признава друга власт, освен собствената си воля. Стъпят най-долу върху еволюционната стълбица, той налага физическата си власт
Разтреперан от гняв и погнуса, за момент бях готов да убия собственоръчно Хари Бърнхард. И това ме накара да се замисля. Истински или не, спомените звучаха убедително. И макар да знаех, че някогашното насилие не оправдава убийство, аз се питах дали съдебните заседатели не биха склонили да предявят на Кристина по-меко обвинение, или дори да я оправдаят.
На последния запис Криси не бе хипнотизирана. Разказваше на доктор Шийн за живота си, за провалените връзки, алкохола и наркотиците. Благодареше му, че е отворил вратата към миналото.
— Обмислих онова, за което говорихме вчера — каза тя.
— Потребността от цели? — попита Шийн.
— Не. Онова, за което говорихме после.
Кратко мълчание.
— О, това ли?
— Взех решение, което няма да ти хареса.
— Може би не трябва да ми го казваш.
Какво беше това, по дяволите? Защо го усукваха?
— Но след като ти разказах всичко останало, смятам, че трябва да споделя и това.
— Добре тогава. Но първо нека…
Чух скърцане на стол и шумолене на хартии.
Щрак.
Пак. По дяволите! Изчаках, но вече нямаше нищо. Само тихото шумолене на въртяща се лента. Потърсих друга касета. Нямаше. Погледнах датата — 14 юни 1995 година.
Обмислих всички неща, които би могла да разкаже Криси на психиатъра два дни преди да убие баща си. Нито една от възможностите не ми се харесваше.
Какъвто бащата, такъв и синът
Ниска, набити никарагуанка с бяла престилка сипа в чинията ми черпак студено гаспачо 14 . Хапнах малко, без да сърбам или да капна доматено пюре върху небесносинята си риза. Действаше освежаващо в горещия юлски ден, но по мое мнение малко бяха прекалили с черния пипер.
14
Гаспачо — студена гъста супа от краставици, домати, хляб, лук и чесън в смес от оцет и олио. — Б.пр.
— Надявам се, че харесваш манго — каза Гай Бърнхард.
Беше по джинси и червена карирана риза със запретнати ръкави. Имаше мускулести ръце с издути вени, но лицето му беше меко, с пухкави бузи, от който очите изглеждаха вечно присвити.
— Много — казах аз. — Имам едно дръвче в задния двор. Кентски сорт.
Гай махна с ръка на друга прислужница, която се зае да налива във високи чаши студен чай от манго.
— Сигурно живееш в Коконът Гроув.
— Как позна?
— Лийт Кент е засадил първите мангови дръвчета по тия места през 1932 година. Няма по-вкусен сорт, но плодовете са толкова нежни, че не стават за транспортиране. Тук отглеждаме Къшман Хейдън, Глен и малко Нам-Док-Май от Тайланд. Много са сладки и без жилки.