Блондинка от Маями
Шрифт:
— Май ще излезеш ясновидец, приятелю.
— А?
— Имаме си проблем с оная напаст.
Джипът рязко зави тъй близо до едно дърво, че клоните леко се разлюляха и няколко едри плода паднаха в каросерията. Сега виждах за какво говори Гай. По пътя пред нас се носеше камионетка без номер, натоварена с манго. От предния джип проехтя изстрел и камионетката кривна, но остана на пътя. Нов изстрел. Този път чухме как сачмите дрънчат по задния капак.
— Мамка им! Няма да ни избягат! — изрева Гай и шофьорът отново натисна клаксона.
Джипът пред нас отби наляво,
— По дяволите! Не мога да се прицеля.
Той се подпря и изстреля още няколко куршума. Откъм левия джип долетя нов гърмеж. Изстрелът обаче беше неточен и след секунда от едно дърво се посипаха разкъсани плодове.
В края на горичката друг път пресичаше нашия под прав ъгъл. Камионетката свърна надясно, но насреща й се зададе един от джиповете. Бегълците опитаха да завият наляво, там обаче ги чакаше другият джип. Колелата заораха в калната пръст, камионетки изхвръкна от пътя и прелетя през един нисък насип.
Всички чухме плясъка, докато нашият джип удряше спирачки пра насипа. Гай изскочи пръв и хукна нагоре с пистолет в ръка. Аз го последвах. Когато достигнах върха на насипа, двама пазачи се целеха в преобърнатата камионетка. Трима души изпълзяха от кабината и се изправиха с вдигнати ръце във вода до коленете. Половин тон прясно набрани плодове бавно се отдалечаваха по напоителния канал.
Гай Бърнхард насочи пистолета към крадците на манго.
— Копелета! Крадливи копелета! Би трябвало да ви убия.
Беше червен като домат и присвитите му свински очички едва се виждаха.
— Знаете ли какво правя с дрисльовци, дето крадат от мен? Убивам ги! Пък и кой ли ще разбере, ако взема да ви заровя под някоя жакаранда, недоносчета скапани? — Той забеляза, че единият трепери, и се прицели в него. — Какво ще речеш, Ласитър?
— Моля?
— Ти си мой адвокат. Щом можеш да отървеш сестричката, значи ще уредиш и мен. Има ли проблем, ако застрелям тия гадини?
— Изпитваш ли страх за живота си?
— Не, по дяволите! Ама те изпитват.
— Тогава по-добре не ги застрелвай.
— Скапани крадци! И скапани адвокати! Всеки иска да се облажи. Ама на тоя свят нищо не е без пари. Нито водата. Нито мангото. Нищо. Всичко съм си спечелил с труд, Ласитър.
Без да изпуска пистолета, той опипа обицата си с другата ръка.
— Готови ли сте, нещастници? Готови ли сте да умрете?
— Гай, мисля, че за днес ти стига толкова — обади се кротко Шийн. — Според мен господата си взеха поука.
Гай Бърнхард го изгледа сърдито, после завъртя пистолета към канала и простреля няколко невинни плода, плаващи към Бискайския залив.
Докато ехото заглъхваше, мислите ми се залутаха в друга посока. И Криси ли бе спечелила всичко с труд? Или й бе паднало от небето? Кариерата. А сега и наследството. Все още размишлявах за побеснелия Гай и сестра му, когато усетих,
— Джейк, mi amigo, колко се радвам да те видя — възкликна Роберт Кондом, както си стоеше с вдигнати ръце и окървавен нос насред водата.
Песента на сирените
Влезеш ли във фоайето на хотел „Фонтенбло“, мигновено се пренасяш в 1959-а. Сякаш всеки момент ще чуеш Боби Дарън да пее „Мак Ножа“ и не би те учудило, ако зърнеш Сами Дейвис Джуниър да излиза от билярдната, увлечен в разговор с Франк Синатра. Архитектурата — изцяло в позлата и мрамор представлява смесица от фалшив френски стил и автентична флоридска безвкусица. През последните години загубихме редица местни забележителности. От булевард „Бискейн“ изчезна емблемата на „Копъртон“ с кученцето, което дърпа бикините на малко момиченце. Няма ги вече „Истърн Еърлайнс“, „Пан Ам“ и „Маями Нюз“. Но „Фонтенбло“ все още е тук и аз си го обичам. Той е непретенциозен в претенциите си и из него няма да зърнеш умопомрачително модните тълпи от Саут Бийч.
От фоайето слязох с ескалатора в сутерена, обиколих задължителните павилиончета за слънчеви очила и прочие дреболии и открих нещо ново. Магазин за шпиони. На витрината имаше дистанционно управляеми касетофони за лов на неверни съпруги или съдружници, бинокли с вградена подслушвателна апаратура, защитни одеяла против бомби и електрошокови палки с напрежение деветдесет хиляди волта. Мила картинка, помислих си аз, но хотелът може да стори и повече. Нима при непрестанно нарастващите заплахи срещу туристите не трябваше да предложат обогатена програма: закуска или вечеря плюс противокуршумна жилетка и извозване от хотела с бронирана лимузина?
Мекият сезон бе свършил и наближаваха летните жеги, тъй че в басейна се плацикаха само неколцина чилийски туристи, избягали от студовете в родината си. Слънцето припичаше здравата, но лек океански ветрец шумолеше из палмите и поддържаше температура в рамките на поносимото.
Лесно открих Криси. Беше по бял бански костюм, изрязал ниско отпред и високо отстрани. Седнала под един чадър върху брезентов режисьорски стол, тя приличаше на пчелна царица сред своя трудолюбив рояк. Гримьорката — бледа млада жена без грим пудреше челото й. Фризьорът — мършав младеж с чорлави кичури по раменете въртеше над косата й портативен сешоар. Бос асистент по къси панталони й правеше вятър със списание.
Костелив млад мъж, навярно режисьорът, стоеше до Криси и размахваше папка към грамадния бъбрековиден басейн, в който малък водопад се лееше върху купчина фалшиви скали. Изглеждаше на около двайсет и пет години и около плещите му се ветрееше грамадна сива тениска, принадлежаща според надписа на „Мечоците“ от Чикаго, макар че се съмнявах този образ изобщо да е чувал за Майк Дитка, камо ли поне веднъж да се е потил на тренировка.
— Криси, изглеждаш направо вълшебно — прехласваше се образът. — Перфектно! А сега кадър три, на слънце в лагуната.