Част от секундата

Балдачи Дейвид

— Добре, но къде са тия милиони?

— Живее в голяма къща, кара хубава кола, води приятно, удобно съществуване — отвърна Паркс.

— Кинг спечели дело за клевета — каза директорът. — И получи солидно обезщетение. Лично аз не го упреквам, толкова помия изляха по негов адрес. А човекът не беше някакъв неудачник. Беше спечелил почти всички възможни награди в тайните служби. И на два пъти бе ранен при изпълнение на служебните задължения.

— Чудесно, бил е добър агент. Но добрите агенти понякога стават лоши. Колкото

до милионите — стига му само да ги смеси с парите от обезщетението и никой няма да усети. Направихте ли му финансова ревизия?

Директорът се облегна назад. Вече не изглеждаше толкова самоуверен.

— А какво общо има всичко това с отвличането на Бруно? — попита агентът от ФБР. — Нали казвате, че са свързани?

— Е, ако почваме да задаваме такива въпроси — отвърна Паркс, — каква е връзката с моя човек, Хауард Дженингс?

— Хайде да не усложняваме нещата, може да няма никаква връзка — каза агентът от ФБР. — Може би имаме работа с три отделни случая: Ритър, Бруно и убийството на вашия свидетел от Програмата за защита на свидетели.

— Знам само едно, че Кинг и Максуел непрестанно изникват в центъра на събитията — заяви директорът. — Погледнете от този ъгъл: преди осем години Кинг се проваля или става предател и губим кандидат-президент. Сега Максуел се проваля с точно същия резултат.

— Не съвсем — изтъкна Паркс. — Ритър бе застрелян на място, а Бруно — отвлечен.

Директорът се приведе напред.

— Е, целта на тази набързо формирана група е да измислим как час по-скоро да се измъкнем от кашата и да се молим да не се стигне до грандиозен скандал. Вие, Паркс, вече сте вътре в играта, тъй че продължавайте в същия дух.

— Другата неизвестна величина е Джоун Дилинджър — каза Паркс. — Изобщо не мога да я разбера.

Директорът се усмихна.

— Не сте първият.

— Не, има и друго. Наскоро разговарях с нея и тя каза странни неща. Например, че е задължена на Шон Кинг. Не пожела да уточни за какво. Но положи големи усилия да ме убеди, че той е невинен.

— Е, нормално, били са колеги.

— Да, а може би и нещо повече. Плюс това и двамата са били в охраната на Клайд Ритър, нали? — попита Паркс, оставяйки въпроса да увисне във въздуха.

Дълбоки бръчки прорязваха челото на директора.

— Джоун Дилинджър беше сред най-добрите агенти, които сме имали някога.

— Да, а сега работи за голяма частна фирма. Разследва отвличането на Джон Бруно и ако го открие, бас държа, че ще получи баснословно възнаграждение. Открих, че е помолила Кинг да й помага в разследването, а не ми се вярва той да работи безплатно. — Паркс помълча, после добави: — Естествено, много е лесно да откриеш някого, ако вече знаеш къде е.

— И какво намеквате? — строго запита директорът. — Че двама бивши агенти от тайните служби са отвлекли кандидат-президент и сега искат да натрупат пари, като го открият?

— Да,

точно това намеквам — отсече безцеремонно Паркс. — Мисля, че не съм дошъл тук да подслаждам горчивия хап и да ви казвам каквото искате да чуете. Не ме бива в тия неща. Ако държите, мога да ви пратя един колега, който наистина ги умее.

— И смятате, че Хауард Дженингс е бил убит от Кинг? — попита гневно директорът.

— Честно казано, не знам. Знам само, че балистичната експертиза посочи неговото оръжие, а той е бил наблизо и няма сериозно алиби.

— Доста глупаво за човек, който планира убийство.

— Или доста хитро, защото съдията и съдебните заседатели могат по същия начин да допуснат, че всичко е инсценировка.

— А мотивът му да убие Дженингс?

— Е, ако Кинг и Дилинджър са организирали отвличането на Бруно, а Дженингс случайно се е натъкнал на истината, това ми прилича на основателен мотив за убийство.

Няколко минути всички мълчаха. Накрая директорът наруши тишината с дълга въздишка.

— Добре, вече ги държим под око. Кинг, Максуел и Дилинджър… крайно невероятна тройка, ако се замисли човек. Продължавайте работата и ни дръжте в течение.

Паркс огледа всички около масата.

— Добре, но не очаквайте резултати от днес за утре. И не очаквайте само онова, което бихте желали.

— В момента — каза директорът — мисля, че просто чакаме бурята да се развихри. — Докато Паркс се обръщаше към вратата, директорът добави: — Шерифе, когато това стане, гледайте да се подслоните на завет.

* * *

В подземния паркинг Паркс видя една жена да се качва в колата си.

— Агент Максуел — каза той. Мишел спря до джипа. — Чух, че си взимате дългоочакван отпуск.

Тя го изгледа смаяно, после по лицето й се изписа разбиране.

— Имате ли нещо общо с това?

— Накъде тръгвате? Към Райтсбърг?

— Защо питате?

— Как е вратът?

— Добре. Скоро ще мога и да крещя. Но вие не отговорихте на въпроса. Имате ли нещо общо с това, че ме пуснаха?

— Може би, макар че се чувствам по-скоро пионка, отколкото пълноправен играч. Ако отивате към Райтсбърг, бих ви помолил да ме откарате.

— Защо?

— Вие сте умна. Мисля, че знаете отговора.

Докато се качваха в джипа, Паркс каза:

— Чух, че с Шон Кинг сте станали много добри приятели.

— Аз го харесвам и уважавам.

— Но заради него едва не загинахте.

— Вината едва ли е негова.

— Да, вероятно.

Тонът на Паркс накара Мишел да му хвърли яростен поглед, но той вече зяпаше през стъклото.

45

Джоун и Кинг бяха отседнали в един вашингтонски хотел, когато Джоун получи новината за убийството на Милдред Мартин. Тя веднага се свърза със стаята на Кинг да му съобщи.