Част от секундата

Балдачи Дейвид

— Да поговорим.

— Къде е приятелят ти?

— Той не си пада много по бягането.

— Казах ви всичко, което знам.

— Наистина ли, Кейт? Слушай, аз само се опитвам да те разбера. Искам да помогна.

— Недей да се правиш на моя приятелка, става ли? Това тук не е някакъв тъп полицейски филм, в който най-неочаквано ще се обединим.

— Права си, това е истинският живот и много хора загинаха или бяха отвлечени. Мъчим се да разберем какво става, по дяволите, защото искаме да спрем престъпника и смятам, че ти можеш да ни помогнеш.

— Не

мога да помогна нито на вас, нито на когото и да било.

— Не вярвам изобщо да си се опитвала.

Кейт спря задъхана, с ръце на бедрата, и гневно изгледа Мишел.

— Ти пък какво разбираш, по дяволите! Нищо не знаеш за мен.

— Затова съм тук. Искам да узная. Искам да чуя всичко, което си готова да споделиш.

— Ти просто не схващаш, нали? Загърбила съм всичко. Не искам да преживея отново тази част от живота си. — Двете отново затичаха. — И освен това нищо не знам.

— Откъде си толкова сигурна? Разнищила ли си всяка най-дребна подробност, задала ли си си всеки възможен въпрос, анализирала ли си всяка евентуална линия на разследване?

— Слушай, мъча се да не мисля за миналото, разбра ли?

— Значи да го приема за отказ?

— А ти щеше ли да се ровиш в миналото, ако ставаше дума за твоя баща?

— Едно не бих правила, Кейт. Не бих се опитвалата се скрия от истината. Разговаряла ли си откровено с някого за това? Ако не, аз съм тук, за да те изслушам. Наистина.

Когато по лицето на младата жена бликнаха сълзи, Мишел я прегърна през рамото. Двете спряха да тичат и седнаха на една пейка.

Кейт избърса очи и упорито се загледа в далечината. Мишел седеше и чакаше търпеливо.

Кейт започна с колеблив, изтънял глас:

— Дойдоха да ме вземат от час по алгебра. Както си решавах задачи с хикс и игрек, изведнъж баща ми се превърна в новина номер едно. Можеш ли да си представиш какво е това?

— Сякаш целият ти свят рухва?

— Да — тихо каза Кейт.

— Успя ли да поговориш с майка си?

Кейт небрежно махна с ръка.

— Какво можехме да си говорим? Тя вече бе изоставила баща ми. Това беше нейният избор.

— Така ли го разбираше ти?

— Как другояче да го разбирам?

— Трябва да имаш някаква представа защо са се разделили. Нещо повече от онова, което ни каза.

— Не беше по вина на баща ми. Сигурна съм.

— Значи майка ти е взела решението и казваш, че не знаеш защо… освен може би заради чувството, че е пропиляла живота си с твоя баща?

— Знам, че когато майка ми си отиде, за него животът на практика свърши. Той я обожаваше. Нямаше да се изненадам, ако се беше самоубил.

— На практика това е направил.

Кейт я изгледа втренчено.

— И какво? Повлякъл е Клайд Ритър в гроба?

— С един куршум два заека.

Кейт се загледа в ръцете си.

— Всичко започва като приказка. Баща ми бил активист в колежа. Походи за граждански права, антивоенни протести, седящи стачки и тъй нататък. Майка ми била красива актриса, изгряваща звезда. Но се влюбили. Баща ми бил висок,

хубав, по-умен от всички други и искал да върши само добро. Беше благороден човек, наистина благороден. Създаден за велики дела. Майка ми познавала само артисти — хора от сцената, фалшиви до мозъка на костите. Баща ми бил нещо съвсем различно. Той не просто играел роля, а при всяка възможност рискувал живота си, за да направи света по-добър.

— Трудно е да устоиш на такъв мъж — тихо каза Мишел.

— Знам, че мама го обичаше. Онова, което ти казах току-що, го знам от нея и някои нейни приятелки. Освен това открих дневниците й от колежа. Наистина са се обичали. Тъй че не знам защо не им провървя. Може да е траяло по-дълго, отколкото трябваше, като се има предвид колко различни бяха. Но може би ако тя не го бе изоставила, той нямаше да постъпи така.

— А може би не го е направил сам, Кейт. Това се опитваме да открием.

— Пак онези нови доказателства, които пазите в тайна от мен — промърмори презрително Кейт.

— Пистолет — твърдо изрече Мишел. Кейт се сепна, но не каза нищо. — Пистолет, който намерихме и смятаме, че е бил скрит в хотел „Фсърмаунт“ през онзи ден, когато убиха Ритър. Според нас в сградата е имало втори убиец, но той не е стрелял.

— Защо?

— Не знаем. Може да се е изплашил. Може двамата с баща ти да са се споразумели да го извършат заедно, а после онзи се е отдръпнал, оставяйки татко ти да поеме цялата отговорност. — Мишел помълча, после тихо добави: — И може би същият човек е уговорил баща ти да направи това. Ако е така, може да си видяла или чула нещо, което ще ни бъде от полза.

Кейт гледаше надолу и нервно чоплеше ноктите си.

— Баща ми имаше малко приятели и рядко го посещаваха хора.

— Значи ако някой е дошъл да се срещне с него, ти щеше да забележиш? — вметна Мишел.

Кейт мълча толкова дълго, че Мишел стана да си върви.

— Беше около месец преди смъртта на Ритър.

Мишел застина.

— Кое?

— Трябва да е било към два през нощта. Нали разбираш, някакъв ненормален час. Бях се унесла, но някакъв шум ме събуди. Когато оставах при татко, спях на горния етаж. Той работеше по всяко време, затова отначало не се учудих, но гласът беше различен. Промъкнах се до площадката на стълбището. Видях светлина в кабинета на татко. Чух го да разговаря с някого, или по-точно говореше онзи, а татко предимно слушаше.

— Какво казваше онзи, другият? Чакай, мъж ли беше?

— Да.

— Какво каза?

— Не чувах добре. Стана дума за майка ми. Какво щяла да каже Реджина, или нещо подобно. После баща ми отговори, че времената са други. Че хората се променят. Тогава другият каза нещо, което не чух ясно.

— Успя ли да го видиш?

— Не. Кабинетът на баща ми имаше друга врата, от която се излизаше навън. Сигурно си е тръгнал оттам.

— Какво друго чу?

— Нищо. Те заговориха по-тихо. Сигурно са се сетили, че може да ме събудят. Помислих си дали да не сляза да видя кой е, но не посмях.