Част от секундата
Шрифт:
— Често ли излизаш с платноходката? — попита тя.
— Наесен, когато моторниците ги няма и ветровете са подходящи.
— Сега е есен. Тъкмо време за излет по езерото.
Кинг погледна ясното небе и усети по кожата си лекия полъх на вятъра. До залеза имаше още два-три часа. Той се втренчи в Джоун.
— Да, тъкмо време за разходка по езерото.
Потеглиха и Кинг показа на Джоун как да използва кормилото. Беше монтирал на кърмата мотор с мощност пет конски сили в случай, че вятърът стихне. Насочиха се към средата на езерото, после оставиха платноходката
Джоун гледаше с възхищение планините около езерото, все още покрити със зеленина, макар че вече из въздуха се усещаше дъхът на есен.
— Мислил ли си някога, че ще попаднеш на такова място след всички онези хотели, самолети и безкрайното стърчене на пост до разсъмване? — попита тя.
Кинг сви рамене.
— Откровено казано, не. Никога не си правех далечни планове. Винаги съм бил човек на настоящия момент. — Той побърза да добави: — Сега вече свикнах с дългосрочното мислене.
— И накъде те водят дългосрочните мисли?
— Наникъде, докато не изясним тази загадка. Проблемът е, че дори да се справим, злото бе сторено. Може наистина да ми се наложи да напусна.
— Да бягаш? Не е в твой стил, Шон.
— Понякога е най-добре просто да вдигнеш лагера и да продължиш. Човек се уморява от битки, Джоун. — Той седна до нея и пое кормилото. — Вятърът се променя. Мисля да сменя гласа. Утлегарът ще мине над палубата. Бъди готова да се наведеш, когато ти кажа.
След като изпълни маневрата, той отново й предаде кормилото, но остана близо до нея. Тя беше облечена с блуза и панталон, но бе свалила обувките и запретнала крачолите до коленете си. Ходилата й бяха малки, с лакирани в червено нокти.
— Преди осем години предпочиташе ярък лилав лак, нали?
Тя се разсмя.
— Червеното продължава да бъде актуално, но лилавото може пак да излезе на мода. Поласкана съм, че си спомняш.
— Лилави нокти и пистолет на кръста.
— Хайде, признай си, ефектът беше порочен и неустоим.
Той се облегна назад и зарея поглед над езерото. Няколко минути мълчаха. От време на време Джоун се озърташе нервно към него и Кинг правеше всичко възможно, за да не я погледне в очите.
— Хрумвало ли ти е някога да ми предложиш брак? — попита тя.
Той я изгледа смаяно.
— Тогава бях женен, Джоун.
— Знам. Но живеехте разделено и бракът на практика беше приключил.
Той наведе очи.
— Добре де, може и да съм бил наясно, че бракът ми е приключил, но не бях сигурен дали искам да опитам още веднъж. А и май никога не съм вярвал, че двама агенти от тайните служби могат да създадат нормално семейство. Онзи живот беше просто безумен.
— А аз се канех да ти предложа.
— Какво?
— Брак.
— Ти наистина си невероятна. Значи щеше да ми предложиш ръката си?
— Има ли правило, което да казва, че само мъжете предлагат брак?
— И да имаше, сигурен съм, че щеше да го прегазиш без затруднения.
— Говоря сериозно, Шон. Аз бях влюбена в теб. Дотолкова, че посред нощ се събуждах разтреперана от ужас да не би всичко да отлети и отново да се събереш с жена си.
— Не знаех — тихо каза той.
— А ти какво изпитваше към мен? Какви бяха истинските ти чувства?
Той се смути.
— Откровено
— И какво? Значи бях трофей, който да закачиш на стената?
— Мисля, че това по-скоро се отнася до мен.
— Аз не спях с когото ми падне, Шон. Нямах такава репутация.
— Да, нямаше. Имаше репутация на желязна дама. Не познавах нито един агент, който да не е впечатлен от теб. Ти плашеше до смърт мнозина от най-коравите.
Джоун наведе глава.
— Не знаеш ли, че преуспелите жени са много самотни създания? Когато постъпих в службите, жените там все още бяха аномалия. За да успея, трябваше да бъда по-мъжествена от мъжете. Трябваше да създавам правилата в движение. Сега е малко по-различно, но тогава просто нямах друг избор.
Той я докосна по бузата и завъртя лицето й към себе си.
— Защо не го направи?
— Кое?
— Защо не ме помоли да се оженя за теб?
— Канех се, но после се случи нещо.
— Какво?
— Убиха Клайд Ритър.
Сега Кинг извърна лице на свой ред.
— И не ти се искаше да вземеш повредена стока?
Тя докосна ръката му.
— Ти наистина не ме познаваш добре. Беше много по-сериозно.
Той отново я погледна.
— Какво искаш да кажеш?
Не помнеше да е виждал Джоун толкова нервна. Освен в 10:32 часа през онова утро, когато загина Ритър. Тя бавно бръкна в джоба си и извади късче хартия.
Кинг разгъна листчето и прочете изписаните думи.
Снощи беше великолепна. А сега ме изненадай, порочна красавице. В асансьора. С обич, Шон.
Бележката бе написана върху лист за писма от хотел „Феърмаунт“.
Той вдигна очи и срещна втренчения й поглед.
— Откъде изникна това?
— Беше пъхнато под вратата на моята стая във „Феърмаунт“ в девет часа онази сутрин.
Той я изгледа с недоумение.
— Сутринта, когато убиха Ритър? — Тя кимна. — И ти си помисли, че аз съм написал това? — Тя пак кимна. — През всичките тези години ти си смятала, че може би имам пръст в смъртта на Ритър?
— Шон, трябва да разбереш. Не знаех какво да мисля.
— И не си казала никому?
Джоун поклати глава.
— Също както ти не каза, че съм била в онзи асансьор. — Тя тихо добави: — Ти също си смятал, че имам нещо общо със смъртта на Ритър, нали?
Той облиза устни, извърна глава и по лицето му се изписа гняв.
— Подвели са и двама ни, нали?
— Видях бележката, намерена върху трупа в твоята къща. Щом я прочетох, веднага разбрах, че и двамата сме били използвани. Авторът на онази бележка ни е изправил един срещу друг така, че да гарантира нашето мълчание. Но имаше разлика. Аз не можех да разкрия истината, защото тогава би трябвало да кажа какво съм привила в асансьора. А кажех ли, с кариерата ми бе свършено. Моят мотив беше егоистичен. Ти обаче мълча по съвсем друга причина. — Тя докосна ръкава му. — Кажи ми, Шон, защо премълча? Сигурно си подозирал, че са ме подкупили, за да те разсея. И все пак пое цялата вина. Защо? — Тя въздъхна измъчено и тревожно. — Наистина трябва да знам.