Част от секундата
Шрифт:
— Да, той ми обясни теорията за подмяната. Доколкото разбрах, ти си съгласен с нея.
— Не потвърждавам и не отричам. Ето ти още една теория: Дженингс е убит от бившите си престъпни партньори и те се опитват да натопят Кинг. Пистолетът е негов, няма алиби, трупът лежи в кантората му. Класическа постановка.
— Но дали са могли да бъдат сигурни? — попита Джоун.
— В какво?
— Че Шон няма да разполага с алиби за онази нощ. Би могло да го повикат по спешност, докато е на дежурство, или някой да го види другаде в часа на убийството.
— Освен ако са знаели
— Да, забелязан, но пак повтарям: ако бе срещнал някого или ако го бяха повикали в този момент, щеше да има алиби и край на целия план.
— И докъде стигаме? — попита Паркс.
— Дотам, че организаторите на плана всъщност не дават пет пари дали Шон ще бъде арестуван за престъплението, или не. А от личен опит знам, че когато накисват някого, рядко допускат подобна немарливост. Щом са били толкова внимателни, че да откраднат пистолета му, да го изкопират до най-малката подробност, да убият Дженингс и да върнат оръжието в къщата на Шон, значи би трябвало да изберат за убийството време и място, което да остави Шон без никакъв шанс за алиби. С две думи, не приемам за нормално едно изключително грижливо планиране на действията с оръжието да се съчетае с пълна некадърност по линия на алибито. Убийците рядко проявяват такава шизофрения.
— Е, Кинг може сам да е скалъпил всичко, за да ни обърка.
— С какъв мотив? Да съсипе хубавия живот, който си е уредил тук?
— Добре, схващам идеята ти, но защо проявяваш толкова жив интерес към тази история?
— Някога с Шон работехме заедно. Нека кажем, че съм му задължена. Тъй че докато търсиш убиеца, може и аз да погледна тук-там.
— Имаш ли идея къде точно да търсиш?
Джоун се загледа настрани.
— Всеки си има идеи.
С тези думи тя внезапно прекъсна разговора.
След като Паркс си тръгна объркан и разгневен, Джоун извади листчето от чантата си. Бе убедила един от помощниците на местния полицейски началник да й разреши да направи копие, докато Кинг и Уилямс бяха заети другаде. След като го прочете, тя извади от портфейла си друго листче, което бе пазила през всичките тези години. Грижливо го разгъна и се вгледа в кратките думи, изписани върху него.
Това променяше положението… но можеше ли да бъде сигурна? Струваше й се невероятно след толкова време. И все пак… Бележката, която държеше, бе същата, за която вярваше, че Шон й е оставил в хотел „Феърмаунт“ в онова утро, когато загина Ритър. След бурната любовна нощ тя остана да спи, а Кинг застъпи на смяна. Когато се събуди, видя бележката и изпълни точно каквото бе написано, макар че молбата криеше голям професионален риск. В края на краищата, нали бе авантюристка по дух. Отначало си мислеше, че станалото е просто лош късмет, ужасно съвпадение. После взе да се пита какво всъщност бе замислил Шон онази сутрин. Тогава не му каза нищо по една проста причина: опасността да провали кариерата си. Сегашният развой на събитията хвърляше съвсем нова светлина върху трагичното произшествие.
Въпросът
32
Докато се качваше в джипа на Мишел, Кинг хвърли изненадан поглед наоколо.
— Почистила си колата.
— О, просто събрах това-онова — отвърна небрежно тя.
— Мишел, колата е безупречно чиста и мирише приятно.
Тя сбърчи нос.
— Открих няколко изгнили банана. Нямам представа как са се появили.
— Да не си се притеснила от моите забележки?
— Шегуваш ли се? Просто… нали разбираш, просто имах малко свободно време.
— Въпреки всичко съм поласкан. — Внезапно му хрумна нова мисъл. — Какво направи с всичкия онзи багаж? Не си се прибирала.
Тя се смути леко.
— Не ти препоръчвам да посещаваш стаята ми в мотела.
— Добре, ще го имам предвид.
Стигнаха до Боулингтън и се срещнаха с Тони Болдуин. С разрешение от него и местния шериф отидоха да огледат къщата на Лорета Болдуин.
— Как се издържаше майка ти? — попита Кинг, оглеждайки красивото обзавеждане. — От обществени осигуровки ли?
— Не, тя беше само на шейсет и една — каза Тони.
— Работеше ли?
Тони поклати глава, а Кинг продължи да оглежда мебелите, килимчетата и красивите украшения, разпръснати тук-там. Кухненското обзавеждане бе много по-ново от самата къща, а в гаража откриха последен модел форд.
Кинг изгледа втренчено Тони.
— Е, предавам се. Ти ли я издържаше, или е получила наследство?
— Аз имам четири хлапета. Едва свързвам двата края.
— Чакай да позная. Лорета ти е пращала пари, нали?
Тони се смути.
— Спокойно, Тони — намеси се Мишел. — Просто се опитваме да разберем кой е причинил това на майка ти.
— Добре де, наистина ми пращаше пари от време на време. Нямам представа откъде ги взимаше и не ми се искаше да питам. Когато човек има да храни гладни гърла, не гледа зъбите на подарения кон, нали?
— Споменавала ли е някога откъде може да идват парите? — попита Кинг. Тони поклати глава. — Кога забеляза за пръв път този приток на средства?
— Не съм сигурен. Нали разбирате, тя почна да ми праща пари още преди години.
— Колко години? Помисли внимателно, важно е.
— Може би преди шест-седем.
— Кога престана да работи във „Феърмаунт“?
— Закриха хотела веднага след убийството на Ритър.
— А след това работила ли е другаде?
— Не постоянно, а през последните години изобщо не работеше. Цял живот е слугувала. Време беше да си даде малко отдих — отвърна предизвикателно Тони.
— Значи майка ти никога не е споменавала откъде идват парите? А дали не е споделила с други роднини или приятели?
— Аз съм й най-близкият роднина. За приятели не съм чувал. Имаше един много добър приятел, Оливър Джоунс, но той почина. Може да е казала на него.
— Има ли начин да поговорим с близките му?
— Няма такива. Той ги надживя всичките. Умря преди около година.
— Не се ли сещаш за още нещо?
Тони се замисли и изведнъж лицето му просветна.