Част от секундата
Шрифт:
— Добре — първа се обади Мишел, — официално признавам, че съм впечатлена от детективските и градинарските ти умения.
— Имаме късмет, че желязото е съставна част на стоманата, иначе никога нямаше да намерим пистолета.
— Вече съм наясно с пистолета, изнудването и причината за смъртта на Лорета. Но все още не схващам защо са натъпкали пари в устата й.
Кинг плъзна пръст по кафената чашка пред себе си.
— Веднъж работих в обединен екип с ФБР в Лос Анджелис. Руските рекетьори скубеха пари от всички магазини и заведения в един доста
— Значи парите в устата на Лорета са били символ? Последната вноска за нейното мълчание.
— Така го тълкувам.
— Чакай малко, синът й каза, че парите спрели да идват преди около година. Но ако човекът все още е бил в състояние да убие Лорета, защо е спрял да плаща? И защо тя се е примирила? Защо не е отишла в полицията?
— Не забравяй, минали са седем години. Какво би казала тя на ченгетата? Че е имала амнезия и току-що всичко си е припомнила? А, между другото, ето го и пистолета.
— По същия начин трябва да е разсъждавал и онзи, когото е изнудвала, и затова е спрял да плаща. Направил си е сметката, че тя вече няма власт над него.
— Каквато и да е истината, очевидно някой съвсем наскоро е разбрал кой е изнудвачът и Лорета е платила с живота си.
Мишел изведнъж пребледня и стисна ръката му.
— Когато разговарях с Лорета, тя спомена, че е била в онзи килер, макар да не каза, че е видяла някого. Не смяташ ли…
Кинг веднага схвана тревогата й.
— Някой може да ви е подслушал, или пък тя по-късно да е споделила с някого.
— Не, тя бе убита почти веднага след като разговарях с нея. Трябва да е станало заради онзи разговор. Но ние бяхме сами на верандата. И все пак някой трябва да е чул. Господи, сигурно аз съм причинила смъртта й.
Кинг хвана ръката й.
— Не, не си. Смъртта й е причинил онзи човек, който я е натиснал във ваната.
Мишел затвори очи и поклати глава.
— Изслушай ме — настоя Кинг. — Съжалявам за онова, което се случи с Лорета, но тя е изнудвала своя убиец. Сама е задвижила тази опасна игра. Могла е още преди години да отиде с пистолета в полицията.
— Което сега ние трябва да направим.
— Съгласен съм, макар че серийните номера са заличени и оръжието е в много лошо състояние. Може би специалистите от ФБР ще извлекат нещо. В Шарлотсвил има сателитен център на Бюрото. На връщане ще минем оттам.
— А сега какво?
— Ако някой е скрил пистолет в килера на хотел „Феърмаунт“ в утрото на убийството, какво ти говори това?
Тя изведнъж осъзна.
— Че може би Арнолд Рамзи не
— Точно така. И затова още сега отиваме там.
— Къде?
— В колежа „Атикъс“. Където е преподавал Арнолд Рамзи.
34
Красивите сенчести улици с тухлен паваж и елегантните, обрасли с бръшлян сгради на мъничкия колеж „Атикъс“ изобщо не приличаха на място, способно да създаде политически убиец.
— Не бях чувала за този колеж, преди да убият Ритър — каза Мишел, докато караше бавно по главната улица на университетското градче.
Кинг бавно кимна.
— Не подозирах, че е толкова близо до Боулингтън. — Той погледна часовника си. — Само за трийсет минути стигнахме дотук.
— Какво е преподавал Рамзи?
— Политология, като наблягал най-вече на федералните изборни закони, макар че личните му интереси били насочени към радикалните политически теории. — Кинг забеляза, че Мишел го гледа изненадано, и обясни: — След убийството на Ритър си поставих за цел сериозно да проуча биографията на Арнолд Рамзи. — Той пак се озърна към Мишел. — Когато си убил един човек, можеш поне да отделиш време, за да узнаеш нещо за него.
— Звучи малко жестоко, Шон.
— Нямах такова намерение. Просто исках да знам защо един привидно почтен преподавател е решил да пожертва живота си, за да убие някакъв смахнат кандидат без шансове за победа на изборите.
— Мислех си, че всичко това е проверено най-старателно.
— Не чак толкова старателно, колкото би било, ако ставаше дума за по-сериозен кандидат. Освен това мисля, че всички искаха да се измъкнат от кашата час по-скоро.
— И официалното разследване приключи с извода, че Рамзи е действал сам.
— Очевидно погрешен извод, както доказва днешната ни находка. — Кинг се загледа навън през стъклото. — Много време е минало. Не знам дали ще открием тук нещо полезно.
— Е, дай поне да опитаме. Може да засечем нещо, което другите са пропуснали. Както стана с хортензиите.
— Но може и да открием нещо, за което да съжаляваме.
— Каквото и да е то, изобщо не се надявам да е приятно.
— Значи държиш истината да излезе наяве на всяка цена?
— А ти?
Кинг сви рамене.
— Върви да питаш някой нормален човек. Аз съм адвокат.
Прехвърляха ги от един на друг служител и от факултет на факултет, докато се озоваха в кабинета на Торнтън Джорст. Той беше среден на ръст, със стегната фигура и изглеждаше малко над петдесет. Дебелите очила и бледото лице му придаваха типично професорски вид. Някога той бе дружил с покойния си колега Арнолд Рамзи.
Джорст седеше зад бюро, отрупано с разтворени книги, купища ръкописи и преносим компютър, върху който символично се мъдреха старомодни бележници и флумастери. Лавиците по стените провисваха под тежестта на впечатляващо дебели томове. Кинг тъкмо разглеждаше закачените дипломи, когато Джорст извади цигара.