Част от секундата
Шрифт:
— Да посетим доктор Джорст — каза той. — Мисля, че е пропуснал да ни каже много неща.
— Ако не ви е казал как дойдоха да ме вземат от училище, може би е премълчал и за него и мама.
Кинг я изгледа втренчено.
— Какво?
— Преди тя да умре, двамата с Торнтън се срещаха.
— Срещаха се? — повтори Кинг. — Но нали каза, че тя обичала баща ти?
— По онова време Арнолд беше мъртъв почти от седем години. Дружбата на Торнтън и майка ми издържа изпитанията и се превърна в нещо друго.
— Нещо друго? — попита Кинг. — Например?
—
52
Когато се обади Кейт, Мишел бе стигнала само до половината от досиетата за Боб Скот. Тъй като тя явно нямаше да се върне скоро, Джоун взе кутията в мотела, където бе отседнала, и продължи да преглежда. След разговора с Кинг се нуждаеше от нещо, което да я разсее от спомена за онази мъчителна среща.
Когато отвори кутията и започна да прехвърля съдържанието й, осъзна, че Паркс не се е шегувал — бъркотията беше пълна. Тя обаче усърдно прелистваше всяка страница, изчиташе всеки документ, докато не станеше ясно, че се отнася до друг Боб Скот. След два часа поръча по телефона да й донесат вечеря и кана кафе. Щеше да остане тук още доста време, а нямаше представа кога ще се върнат Кинг и Максуел. Понечи да телефонира на Кинг, но в последния момент се отказа.
С наближаването на дъното работата потръгна. Джоун извади няколко листа и ги подреди върху леглото. Между тях имаше заповед за арест на някой си Робърт К. Скот. Адресът беше някъде в Тенеси, а що се отнася до града, Джоун изобщо не го бе чувала досега. Доколкото успя да разбере, ставаше дума за незаконно притежание на оръжие. Този Боб Скот имал няколко пушки, каквито не се полагат на частни лица. Все още нямаше начин да разбере дали е същият Боб Скот, когото търсеха. Но онзи, когото познаваше, си падаше по оръжията.
Нататък четивото стана още по-интригуващо. Както често се случва, Федералната шерифска служба била ангажирана да извърши ареста от името на Бюрото за алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия. Навярно затова Паркс бе успял да се добере до този документ. Боб Скот можеше и да е свързан с настоящия случай, но връзката трябваше да е по линия на Ритър. И все пак всички те предполагаха, че Бруно и Ритър може да са свързани по някакъв начин. Убийствата на Лорета Болдуин и Милдред Мартин потвърждаваха тази връзка. Но как можеше два съвсем различни случая да имат едни и същи участници? Какъв бе общият знаменател? Какъв? Подлудяваше я мисълта, че отговорът може да е пред очите им, а те да не го виждат.
Мобилният й телефон иззвъня. Обаждаше се Паркс.
— Къде си сега? — попита той.
— В „Кедрите“. Преглеждам онази кутия, която ни остави. И мисля, че открих нещо.
Тя му разказа за заповедта за арест.
— По дяволите, изпълнена ли е?
— Не знам. Вероятно не, защото ако го бяха арестували, щеше да има някакви документи.
— Ако човекът има заповед за арест заради нарушения на законите за притежание на оръжие, може да се окаже, че точно той е онзи смахнат, който стои зад всичко това.
— Но как да го свържем с престъпленията? Няма логика.
—
— Отидоха да поговорят с Кейт Рамзи. Тя се обади, че имала още сведения за тях. Уредиха си среща в Шарлотсвил.
— Ако баща й не е действал сам, другият тип, когото е чула, може да се окаже Боб Скот. Той би бил идеалният вътрешен съучастник за подготовка на удара. Типичен троянски кон.
— Как искаш да продължим с онова, което открих?
— Предлагам да поръчаме на няколко души да проверят. Добра находка, Джоун. Може наистина да те бива толкова, колкото разправят хората.
— Всъщност повече, мистър Паркс.
Щом прекъсна връзката, Джоун изведнъж подскочи като ужилена.
— О, боже! — възкликна тя, гледайки телефона си. — Не може да бъде!
На вратата се почука. Тя отвори и на прага се появи сервитьор с масичка на колелца.
— Там ли да я оставя, госпожо?
— Да — отвърна разсеяно Джоун. Умът й работеше трескаво. — Там е добре.
— Да ви налея ли кафе?
— Засега не. — Тя подписа чека и се обърна. — Благодаря.
Джоун се канеше да телефонира, когато усети нечие присъствие зад гърба си. Обърна се, но преди дори да извика, пред очите й притъмня.
Младата жена постоя над проснатата на пода Джоун. После Таша се наведе и пристъпи към работата си.
53
Наближаваше девет вечерта, когато Кинг и Мишел пристигнаха в колежа „Атикъс“. Сградата, където се намираше кабинетът на Торнтън Джорст, беше заключена. В административната сграда Мишел уговори дежурното момиче да й каже къде живее Джорст. Адресът се оказа на около километър и половина от университетското градче, на сенчеста улица с тухлени къщи, където живееха мнозина от преподавателите. Когато Кинг спря лексуса пред дома на Джорст, отвън нямаше кола и прозорците бяха тъмни. Тръгнаха по алеята и почукаха на предната врата, но никой не отговори. Огледаха малкия заден двор. И там нямаше никого.
— Не мога да повярвам, но Джорст трябва да е бил в хотел „Феърмаунт“, когато са убили Ритър — каза Мишел. — Няма друго обяснение, освен ако някой е позвънил от хотела да му съобщи за станалото. Но кой би могъл да му се обади?
— Ако е бил там, трябва да се е измъкнал, преди да блокират цялата сграда. Няма друг начин да пристигне с новината толкова бързо при Реджина и Кейт.
— Според теб ще признае ли, че е бил в хотела?
— Скоро ще разберем, защото възнамерявам да го попитам. А искам да науча повече и за Реджина Рамзи.
— Би било нормално още при първия разговор да ни спомене, че са искали да се оженят.
— Не и ако е предпочитал да не узнаем. Което засилва още повече подозренията ми. — Кинг погледна Мишел. — Въоръжена ли си?
— Пистолет и служебна карта, пълен комплект. Защо?
— Просто проверявам. Чудя се дали по тия места хората си заключват вратите.
— Да не би да се каниш да влезеш? Това е нощно нахлуване с взлом.
— Ще бъде взлом само ако строшиш нещо — поправи я той.