Част от секундата
Шрифт:
— Защо?
— Обвиняемият си намери нови защитници. Някаква адвокатска фирма от западните щати, струва ми се. Мисля, че Рамзи беше оттам, ако наистина е бил той. Предположих, че близките му са научили и идват на помощ.
— Помните ли името на фирмата? — попита Мишел.
Холмгрен се замисли.
— Не, твърде много дела съм имал след онзи случай.
— И тази фирма някак успя да свали обвиненията?
— Не само това. Чух, че успели да заличат всички сведения за ареста, до най-малката подробност. Явно много ги е бивало. В моите отношения с правителството по ония времена това се случваше рядко.
—
— Може и тъй да е станало — каза Холмгрен. — Нали разбирате, щом си готов да скалъпваш делата, то защо да не вземеш подкуп, за да потулиш цялата работа? Прокурорът по делото беше млад, много амбициозен и имах чувството, че е изпечен въжеиграч. Но не мога да отрека, умееше да играе играта, всяко препятствие превръщаше в трамплин, за да се издига все по-нависоко. Не съм го виждал да прекрачва границата, макар че други от неговата служба не се колебаеха. Жал ми беше за шефа му. Той си изпати жестоко, когато няколко години по-късно цялата мръсотия в службата изскочи на бял сняг. Били Мартин беше добър човек. Не заслужаваше да пострада така.
Кинг и Мишел го гледаха като зашеметени. Най-сетне Кинг си възвърна дар-слово.
— А името на прокурора, който водеше обвинението срещу Арнолд Рамзи?
— О, него никога няма да го забравя. Той е онзи, дето се кандидатира за президент и го отвлякоха. Джон Бруно.
59
Кинг и Мишел потеглиха от дома на Холмгрен направо към Вирджинския университет в Ричмънд. Кейт Рамзи не беше във факултет „Публична администрация“. След кратко уговаряне дежурната се съгласи да им даде домашния й телефонен номер. Позвъниха, но отсреща се обади съквартирантката на Кейт. Тя каза, че не я е виждала от сутринта и няма представа къде е. Когато Мишел попита дали могат да я посетят, жената неохотно се съгласи.
По пътя Мишел подхвърли:
— Смяташ ли, че Кейт знае за Бруно и баща си? Моля те, не ми казвай, че знае. Невъзможно е.
— Имам лошото чувство, че грешиш.
Пристигнаха в апартамента на Кейт и се срещнаха със съквартирантката на име Шарън. Отначало Шарън отговаряше с половин уста, но стана много по-словоохотлива, след като Мишел й показа значката си. С нейно разрешение огледаха малката спалня на Кейт, но не откриха нищо полезно. Личеше, че Кейт чете много: стаята й беше претъпкана с томове, които биха затруднили дори мнозина професори. После Кинг забеляза кутията върху горния рафт в гардероба. В нея имаше комплект за почистване на пистолет и празна кутия от деветмилиметрови патрони. Той хвърли мрачен поглед към Мишел, която печално поклати глава.
— Знаете ли защо Кейт носи пистолет? — обърна се Кинг към Шарън.
— Защото веднъж я нападнали на улицата, поне така ми каза. Купи го преди седем-осем месеца. Ужасно ми е неприятно из къщата да се подмята оръжие, но тя си има разрешително. И ходи на стрелбището да тренира. Много е точна.
— Успокоителна мисъл. Тя взе ли пистолета, когато излезе тази сутрин? — порита Кинг.
— Не знам.
— Идвал ли е да я посети някой освен колегите? Мъж например?
— Доколкото знам, тя дори няма приятел. Все ходи по митинги,
— Да, разбирам. Но имах предвид по-възрастен мъж, може би някъде над петдесет.
Кинг описа Торнтън Джорст, но Шарън поклати глава.
— Не помня да съм го виждала. На два-три пъти обаче я видях да слиза от нечия кола. Не видях кой кара, но ми се струва, че беше мъж. Когато я попитах, взе да увърта.
— Можете ли да опишете колата?
— Мерцедес, от големите.
— Значи богат мъж — каза Мишел. — Кога видяхте колата за пръв път?
— Преди около девет-десет месеца. Помня, защото Кейт наскоро бе започнала аспирантурата си. Тя няма много познати. Ако се е срещала с някого, не е било тук. Но тя всъщност почти не си стои у дома.
Докато разговаряха, Мишел вдигна комплекта за почистване до ухото си и го разтръска. Чу тихо дрънчене. Тя пъхна нокти под меката подложка и я извади. Пръстите й напипаха малък ключ. Показа го на Шарън.
— Имате ли представа откъде е? Прилича на ключ за касетка в хранилище.
— В мазето има касетки — отговори Шарън. — Не знаех, че Кейт ги ползва.
Мишел и Кинг бързо слязоха в мазето, откриха касетките, намериха търсената по номера на ключа и я отвориха. Кинг щракна лампата и двамата огледаха подредените вътре кутии.
Кинг въздъхна дълбоко и каза:
— Е, добре, или ще е пълен провал, или сме напипали златна жила.
На петата кутия получиха отговора — бележници с хронологично подредени изрезки за две отделни събития. Едното беше убийството на Ритър. Кинг и Мишел прегледаха десетки вестникарски статии и снимки от събитието, включително няколко фотографии на Кинг, две на малката Кейт Рамзи, която изглеждаше самотна и тъжна, и дори една на Реджина Рамзи. Отделни пасажи в печатните текстове бяха дебело подчертани с маркер.
— Не е чак толкова странно да събира тия неща — каза Мишел. — В края на краищата става дума за баща й.
Другата изследвана тема обаче ги накара да изтръпнат. Всичко бе свързано с Джон Бруно — от ранните му дни като прокурор до кандидатурата за президент. Кинг забеляза две пожълтели вестникарски изрезки, описващи разследване на корупция във вашингтонската прокуратура. Името на Бил Мартин се повтаряше често, но Бруно не бе споменат нито веднъж. Кейт обаче бе изписала върху всяка страница: „Джон Бруно“.
— Ах, мамка му! — изруга Кинг. — Нашата малка политическа активистка се е замесила в нещо далеч по-сериозно. И независимо дали Бруно го заслужава, или не, тя му е лепнала етикета на корумпиран прокурор, който е съсипал живота на баща й.
— Едно не схващам — каза Мишел. — Тези статии са отпечатани в края на седемдесетте години, още преди раждането на Кейт. Откъде ги е взела?
— Човекът с мерцедеса. Онзи, който подклажда омразата й към Бруно заради онова, което е сторил на баща й. Или не е сторил — добави Кинг. — А може би тя обвинява Бруно и за смъртта на баща си, разсъждавайки, че ако беше в Харвард или Станфорд, Рамзи щеше да бъде щастлив, жена му нямаше да го напусне и той никога нямаше да тръгне да убива човек като Ритър.