Ченге втора употреба
Шрифт:
Упорит човек. И с основание. На следния ден към обяд на вратата наистина се позвънява.
— Кого търсите? — запитва строго Борислав, като отваря рязко, за да се озове пред двама яки младежи.
— Носим нещо на Боев.
— Дайте квото носите. Боев го няма.
Единият вече е извадил ножчето, а другият замахва с юмрук. Което дава основание на приятеля ми да се развърти. А развърти ли се Борислав, стой по-далече.
Тъкмо в този момент долетяват двама полицаи и някакъв цивилен с видеокамера, колкото да установят как действа Борислав.
— Той
— Аз съм си у дома. Питайте тях какво търсят тук — заявява приятеля ми.
Много шум за нищо. Нито един от двамата не е Валентин. Все пак шумът не е съвсем за нищо. След като щракват белезниците, следва бързо пребарване на нападателите и от пазвата на единия изпада прозрачен найлонов плик, доста едър и пълен с кафеникав прах. Вероятно хероин. И навярно от онзи, евтиния, дето го бива само за компромат.
— Сигурно е имало договорка с Валето да изиграе ролята, за да заслужи свободата — коментира вечерта Борислав. — Само че нашият се е усъмнил и е възложил своята роля на двете наркоманчета.
— А каква, смяташ, е връзката на полицията с Вальо?
— Ясно, че не е пряка. Важното е, че има връзка.
— Може би някоя интифа ще се промъкне в пресата. Не в твоята „Демокрация“ разбира се, ами в някой от вестниците, дето дрънкат каквото им падне.
— Не се надявай да прочетеш в пресата нещо за Вальо. Случаят е вече изразходван.
Изразходван е наистина, но не съвсем. Три дни по-късно се появява съобщение, че избягалият затворник Валентин Зарков бил намерен убит в гората над Княжево.
Пролетта е вече настъпила.
От прозореца на стаята ми това не личи, но достатъчно е да направя няколко крачки към края на улицата, за да се уверя, че сезоните следват своя ход. Навремето оттук почваше Зоологическата градина, обаче някогашната стена е отдавна съборена, далеч по-отдавна от Берлинската, а градината вече не е зоологическа, макар да съществуват и други мнения по въпроса.
— Разкараха антилопите и зебрите, за да дадат простор на говедата — коментира Алата.
Под говеда той разбира гамените, които тъпчат тревата и кършат клоните на дърветата, като се упражняват в гимнастика. Ние с Алата също сме тук почти всеки ден, ала не при говедата, а в един по-тих ъгъл на градината, където с помощта на малко шперплат и повече търговски ентусиазъм бе изграден павилион за газирани напитки и кафе. Сядаме край някоя масичка пред лавката и прекарваме част от сутринта сред природата.
— Май че слагат и малко ръж — забелязва Алата, като отпива от еспресото в пластмасова чашка.
— Няма ръж, кафето е чисто.
— Може да е чисто, но май че има и малко ръж.
— Ти така си се умирисал на твоята ръж, че и шампанско да ти поднесат, пак на ръж ще ти замирише.
— Е, не съм се култивирал като тебе и Борислав, да пия кафе на Шанзелизе.
Колкото до Борислав, той рядко ни прави компания. Нали ходи да оправя телевизори в оня сервиз.
— Какво се завирате с Алата под дърветата в градинката? — запитва една заран Борислав. — Там така вони на бензинови пари от булеварда, та
— Нямаме като теб лимузина, че да тръгнем на шир и длъж из страната.
— Взе ми думите от устата. Оправил съм катафалката, постегнах я оттук — оттам, та те каня на неделна разходка.
Своята лада той галено я нарича катафалка.
— Къде ще ме водиш?
— Където кажеш.
— Да речем там, де зората те е огряла първи път. Нали не е далече.
— Абе не е далече, но ти знаеш ли какво е селска мизерия?
— Не съм живял на село.
— Никога не си казвал откъде си.
— От никъде.
— Как така „от никъде“?
— От едно сиропиталище.
Замълчава. После:
— Не съм бил в сиропиталище, обаче знам какво е.
— Откъде можеш да знаеш.
— Ами в моето село, дето искаш да те водя, също има сиропиталище. Викат му Дом за сираци. Открихме го навремето, но сега така е закъсало, та не е за приказване.
И макар да не е за приказване, описва ми как живеят децата — окъсаните дрешки, студуването през зимата и вечната гладория.
— Дотам са я докарали, че най-често ги хранят с по две филийки хляб на ден — една за обед, една за вечеря.
— Само сух хляб ли?
— Е, не винаги е съвсем сух. Общината пбнякога отпуска шише олио и пакет червен пипер. Капват четири — пет капки олио на филия и поръсват малко червен пипер, та да не е съвсем без хич.
Поглежда ме бегло:
— Май че интересътти към родното село се изпари.
— Напротив. Стига да не се срамуваш да ме заведеш.
Катафалката е паркирана чак на „Стефан Караджа“.
— Заврял си я до самото министерство — установявам. — Надяваш се, че ако се навърташ насам, току виж пак те взели на работа.
— Надявам се, че тук няма да я откраднат.
— Вярваш ли, че някой ще се навие да краде някаква лада.
— Зависи. Ако се готви да инсталира взривно устройство на дадено място, точно такава невзрачна кола ще използва.
Разговорът продължава в катафалката, лъсната до неузнаваемост и дори почистена от фасове, пепел и всевъзможни непотребности. Колата поема край фасадата на министерството и това ми дава повода да запитам:
— Интересно, защо този свиреп лъв, инсталиран пред входа, гледа точно към „Граф Игнатиев“.
— Подозира, че точно оттам ще дойде противникът.
— Какво пречи да дойде откъм „Шести септември“ или „Гурко“.
— Изключено. Всички апартаменти наоколо са заети от хора на службите.
— По цял свят е така.
— Не съм сигурен, че е по цял свят. Даже наши хора бяха почнали да подхвърлят, че настъпиш ли някого в тълпата, вероятно ще е цивилно ченге.
— Теб това какво те засяга?
— Нищо. Говоря си просто. Като Алата. Разговорът замира без причина. Също както е почнал без причина. По-точно, говорим си като Алата. Сиреч наум. Мълчанието продължава чак додето излизаме на полето, а разстоянието до там е доста дълго, понеже около София отдавна вече почти няма поле.