Черната призма

Уийкс Брент

— Върви по дяволите!

— Твоите собствени изследвания също могат да бъдат възпрепятствани. От десетки места могат да плъзнат слухове за всякакви отвратителни неща, които си правила. Когато завършиш и тръгнеш да си търсиш работа, можем да отровим всеки кладенец. Не можеш да останеш вечно под покровителството на Призмата. В секундата, когато очите му се отклонят на друга страна…

— Аз не съм чак толкова ценна за Рутгар — каза Лив. Неподправен страх стягаше гърлото и.

— Да, за Рутгар не си. Но за мен си. Чрез отношението си ти заслужи цялото ми внимание. И ако ме злепоставиш, ще те накарам да се каеш за деня, в който си ме срещнала.

— Вече

се кая. — Лив се намръщи ядосано, макар сърцето и да се беше свило. — Вън. Махай се, преди да съм те убила с голи ръце.

Аглая стана, взе монетите и каза:

— Ще ги взема заради труда си. Когато размислиш, знаеш къде да ме намериш.

— Вън!

Аглая излезе.

Лив се разтрепери.

След няма и трийсет секунди на вратата се почука. Край! Вече щеше да я убие! Закрачи решително към вратата и я отвори рязко.

Не беше Аглая. Пред нея стоеше красива жена. Кървава горянка с бледа луничава кожа, която дори след годините в Хромария се струваше на Лив странна, и червена като пламък коса. Жената носеше рокля на робиня, но бе ушита по мярка на слабичката и фигура и от по-фин памук, отколкото Лив бе виждала да носи роб. Може би беше робиня на благородник?

Жената и подаде бележка и каза:

— От върховния лорд Призма, господарке.

Лив Данавис се взря в бележката. Чувстваше се тъпо. Пишеше: „Моля, ела да се видим при първи удобен случай.“ Сърцето и подскочи. Призмата я викаше. Ето го значи началото на изплащането на дълга и към Гавин Гайл. Не се залъгваше с надеждите, че това ще е и краят. Когато си задължен на някой лукслорд, си му задължен вечно.

Просто не очакваше да я повика толкова скоро.

Странно, но първото, което си помисли, беше: „Какво носи човек на аудиенция с Призмата?“ Лив обикновено не обръщаше голямо внимание на дрехите си. Може би защото когато разполагаш само с няколко премени, обличаш каквото е чисто и загърбваш надеждата да носиш каквото е модно. Това, разбира се, се беше променило в един миг. Гавин бе наредил да и осигурят стил, достоен за рутгарски бихром, а това означаваше много дрехи, бижута и този огромен апартамент — буквално пет пъти по-голям от онзи, в който живееше през последните три години. И макар да нямаше никакви пари, сега имаше грим! Не че можеше да избира и не беше сигурна дали това и харесва. От мисълта да се превърне във фръцла като Ана и се гадеше.

Робинята още стоеше на вратата и чакаше да я освободят, с любезното неутрално изражение на жена, която пренебрегва незнанието на висшестоящите.

— Прощавай, калийн — каза Лив, — но ще ми помогнеш ли? — Винаги се чувстваше неудобно да общува с роби. Никой в Ректън не бе достатъчно богат, за да си позволи такива, а към малкото роби, които минаваха оттам с керваните, се отнасяха като с останалите слуги. В Хромария нещата бяха по-официални, а и повечето от другите ученици или бяха притежавали роби у дома, или бяха отраснали в близост с тях, затова Лив винаги имаше чувството, че всички знаят какво да правят, докато тя е съвсем недодялана. Все още и изглеждаше странно да нарича десет години по-възрастна жена с умалителното „калийн“.

Разбира се, сега, когато беше бихром, щеше да и се наложи бързо да свикне с това, иначе щеше да изглежда като идиотка още по-често от обикновено.

Робинята повдигна вежда, както би направила всяка двайсет и осем годишна срещу седемнайсетгодишна, която се държи глупаво.

— Не знам какво да облека — побърза да каже Лив. — Дори не знам какво означава „при първи удобен случай“. Дали наистина означава при първи удобен случай, или на секундата, дори

да съм само по хавлия?

— Можете да отделите няколко минути, за да се облечете подходящо — отвърна робинята.

Лив стоеше като парализирана. Дали това, което носеше сега, бе „подходящо“?

— Повечето жени, повикани в стаята на Призмата, носят нещо по-… елегантно — каза робинята, поглеждайки към простата пола и блуза на Лив.

Тогава може би вталената синя рокля? Или пък онази странна илитийска прилепнала рокля от черна коприна. Но тя бе по-скоро вечерна рокля, нали? Или пък трябваше да носи шокиращо късата… Лив сбърчи нос. Нещо в думите на робинята я изнервяше. Можеше да си представи процесия от красиви жени, редящи се на опашка пред покоите на Призмата. Никога не бе чувала сплетни кого вкарва Призмата в леглото си, но пък и не се намираше точно в кръговете, занимаващи се със сочни клюки, и със сигурност можеше да си представи, че немалко момичета са готови да се обличат или събличат както Призмата пожелае. Освен че беше на практика център на вселената, той бе красив, властен, остроумен, интелигентен, млад, богат и неженен.

Който и да бе напълнил чекмеджетата и с козметика, бе накупил предимно кремове за изсветляване и потъмняване на кожата. Но с кафеникавата си кожа Лив нямаше шанс да изглежда светла като западноаташийка. Пък и без това очите и бяха прекалено тъмни. А заради вълнистата си коса, дори да потъмнеше кожата си, пак нямаше да прилича на парийка. Нямаше начин да скрие тирейския си произход.

Всички други момичета и жени биха изглеждали фантастично с изтънчените си рокли и идеалния си грим. Щяха да се чувстват красиви. Лив щеше да се чувства като глупачка и да изглежда като скитница.

Колко ли от жените, повикани в стаята на Призмата, отиваха там с подмолни мотиви? Колко ли от тях работеха за интересите на една или друга държава? Колко ли от останалите отиваха там със собствени кроежи? Всичките? Тя не смяташе да се качва там, за да прелъстява Гавин Гайл — да върви по дяволите Аглая и цялата и пасмина, — така че защо да изглежда, сякаш намеренията и са такива?

— Майната му — каза Лив. Не ругаеше често, но този път това я накара да се почувства добре. Захвърли една рокля, която вероятно струваше колкото бе похарчила през цялата минала година. — Удобно ми е да тръгна веднага.

Робинята сякаш понечи да каже нещо, но се спря.

— Насам, господарке.

След като се качиха с асансьора на лукслордовете, робинята я отведе до стоящите на пост черногвардейци. Единият в двойката бе жена, която претърси Лив за оръжия. Щателно.

Лив нямаше как да не се почувства малко оскърбена.

— Те приемат работата си сериозно, нали? — каза, когато най-после я поведоха към вратата, която Лив предположи, че е към покоите на Призмата.

— Имате ли някаква представа какво би означавало за света, ако Призмата умре? Не винаги е лесно да се оправяш с него, но е много по-добър от повечето Призми. Сред нас има мнозина, които биха направили всичко за него. Всичко. Запомнете това… Господарке.

В името на бодливата брада на Оролам, тази робиня се държеше закрилнически!

Жената спря пред вратата, почука три пъти и я отвори. Лив пристъпи в покоите на Призмата и го завари седнал зад едно бюро да се взира в нея. Очите му бяха запленяващи. В момента приличаха на диаманти, които пръскат светлина навсякъде. Той махна с ръка към един стол срещу себе си и Лив седна.

— Благодаря, Марисия, можеш да си вървиш — каза Гавин на робинята. После обърна диамантените си очи към Лив и каза: — Време е за онази услуга.