Черната призма
Шрифт:
— Досега не съм го правил, милорд. Знаете ли, мисля, че направихме тръбата прекалено тясна. Той е дебел. Може да се задуши.
— Той е копелето на Призмата.
— Е, и? Призмата го няма тук.
— Ами, понякога се случват злополуки. Но аз не бива да присъствам, когато се случат. Призмата знае, че го мразя. Теб обаче не те познава. Така че ако стане някоя злополука по време на твоята смяна…
Кип не можа да чуе останалото, защото върху главата му се заизлива вода. Студена. Първо на тънка струйка, после на поток. Стичаше се по тила му до мястото, където гърбът му бе притиснат плътно към стената.
Водата се събираше около кръста му. Кип беше прекалено дебел, за да може тя се оттече към краката му, запушваше цялата тръба. Сърцето му заблъска в гърдите. Ярката светлина, бликаща през стените, премина от синьо към зелено, а после нататък през целия спектър, дори и топлината, за да се стопи накрая в нищо, точно когато водата стигна до шията на Кип.
Скоро вече му беше до ушите. Той се притисна силно към стената, така че до кръста му да се образува малка пролука. Насъбраната вода изтече към краката му. Но отгоре продължаваше да се лее още.
Отначало Кип можеше от време на време да се притиска към стената и да оставя водата да се оттече, но когато се притисна за пореден път в стената, тя не се оттече. Нямаше къде да отиде.
Стигна пак до лявото му рамо, което бе притиснато надолу, както дясното бе притиснато нагоре. После до врата му. До лявото му ухо.
Той не забеляза кога стените са запулсирали в надвиолетово, но после те минаха през синьо до зелено, когато водата стигна до брадичката му, жълто, когато докосна устните му, оранжево, когато ги покри — дали пък сега водата не се лееше по-бавно върху главата му? Той дишаше дълбоко през носа и се извиваше, мъчеше се да използва заклинването на тялото си, за да се избута по-нагоре по тръбата — и откри, че около раменете му има каиши, които го задържат долу.
Това беше лудост. Някой се опитваше да го убие. Трябваше да зазвъни със звънеца. Пръстите му се бяха вкопчили във въжето. Можеше да опита пак, когато наблизо няма убиец.
Не. Да се откаже означаваше да бъде изритан. Означаваше провал.
Едва успя да си поеме един последен дълбок дъх, преди водата да покрие носа му.
Падащата вода, която биеше по темето му, внезапно спря. Кип си го представяше: „Той беше толкова дебел, че запуши пътя на водата. Нивото и не трябваше да е толкова високо. Не наляхме много… той просто се паникьоса. Знаете, дете, заседнало и уплашено. Сигурно изобщо не му е минало през ума да дръпне въжето.“
Значи това бе краят. Или щеше да се откаже и да посрами баща си още повече, отколкото вече го бе посрамило самото му съществувание, или пък враговете на баща му щяха да направят всичко по силите си да го убият.
Докато задържаше дъх, а дробовете му започваха да парят, всичко в света внезапно придоби отчетлива, рязка яснота: дръпни въжето, прибери се у дома.
Само че той нямаше дом. Така че: дръпни въжето и върви да копаеш във фермата си… някъде. Или пък остани и може би умри. Ако се провалеше тук, проваляше баща си и майка си. Ако се провалеше тук, си оставаше вечен неудачник.
„Няма да дръпна въжето!“
Тръбата почерня. Водата се загря от подчервената светлина, но после дори това изчезна.
„Не обичам да
Нещо се раздвижи. Отначало Кип си помисли, че водата се оттича, но не беше така. Подът под краката му се издигаше, само че придържащите раменете му каиши оставаха на мястото си и го задържаха долу. Водата, която изобщо нямаше намерение да се оттича, просто се покачи по вдигнатата му ръка. След броени мигове той клечеше, притиснат към собствените си колене. Натискът го накара да се закашля и последният му въздух излетя на мехурчета от устата му.
Опитваше се да се вкопчи в нещо, но нямаше в какво. Знаеше, че да вдиша вода ще е по-лошо, отколкото да не вдишва изобщо. Знаеше го и въпреки това тялото му надделя и той вдиша. Водата бе гореща, люта, пареше дробовете му. Той се задави, притисна се още по-силно към коленете си, докато тялото му се разкъсваше от страдания. Закашля се и — о, чудо — водата излетя от устата му във въздух — благословен, прекрасен, чист, божествен въздух!
Като се давеше и плюеше, все още свит на топка, Кип вдиша. Можеше да диша! Общо взето. Коленете го боляха от смачкването, прекалено силно за не толкова гъвкавите му стави. Гърбът го болеше. Ребрата го боляха. Но, Оролам, въздухът беше хубав. Само да можеше да си поеме дълбоко дъх.
Нищо не се случваше. Наоколо все още цареше пълна чернота. Кип започна да се поти. Беше натикан тук. От секунда на секунда ставаше все по-горещо. Покрай него пробягаха цветове, които пак минаха през целия спектър.
Така значи. Те бяха видели, че той няма да се откаже, затова не смятаха да му дават нов шанс с цветовете.
Но това беше без значение. „Няма да дръпна въжето.“
— Няма да дръпна въжето! — изкрещя Кип. Или се опита да изкрещи: нямаше достатъчно въздух, който да придаде сила на гласа му.
В отговор подът се издигна още повече и го притисна още по-силно към каишите, държащи раменете му. Кип изпищя. Като страхливец.
Не можеше дори да натисне срещу каишите. Коленете му бяха извити прекалено силно и нямаше опора. Ако само дръпнеше леко въжето, би могъл да си поеме дъх, а после да продължи да се бори.
Не! Кип умишлено охлаби пръстите и ръката си. Съсредоточи се върху дишането. Малки, бързи вдишвания.
Това бе достатъчно. Трябваше да е достатъчно. Щеше да го направи достатъчно.
Покрай него прелетяха размазани цветове. Не му пукаше. Трябваше ли да направи нещо? Какво? Да притегли? Как ли пък не! Вървете се шибайте!
Внезапно натискът изчезна и подът се спусна. Стените се разшириха. Кип едва не падна, но след миг омекналите му крака успяха да поемат тежестта му. Стените се раздалечиха още, и още. Той опита да се разкрачи по-широко, но извън черния диск нямаше нищо освен въздух.
Протегна ръка, но изобщо не можеше да напипа стените. Полъх погали кожата му, създавайки усещането, че стои на някое високо място. Но това трябваше да е илюзия, той се намираше насред Хромария. Нямаше начин тук да има огромна яма.