Денят на апокалипсиса

Флин Винс

За да надвие високотехнологичния противник, „Ал Кайда“ просто беше преминала към по-ниска технология. Написани на ръка послания се носеха от куриери. Тази система беше бавна и едно съобщение често пътуваше с дни. Така бързината, с която терористичната организация можеше да планира действията си и да реагира, се намаляваше чувствително. Но във всички случаи беше по-добре, отколкото, докато спиш, върху ти да се стовари еднотонна бомба с лазерно насочване.

Халили разказа на Рап, че и в интернет са преминали към по-нискотехнологична тактика. Вместо да използват софтуер за шифриране, който беше напълно безполезен срещу суперкомпютрите на Агенцията за национална сигурност, сега те поддържаха връзки

с американските клетки чрез тийнейджърските канали за чат. Идеята беше на Халили. Обемът съобщения в тези сайтове беше огромен и никое от тях не беше кодирано. Според Халили това беше последното място, където американските суперпазители щяха да търсят. След като се обади в ЦБТ, Рап разбра, че Халили му е казал истината.

Мич погледна към ключовете на колата и каза на Акрам:

— Искам Маркъс да се срещне с него още на сутринта. — Рап говореше за Маркъс Дюмонд, компютърния гений на ЦРУ. — Разбирам едва една четвърт от това, което казва. Все едно ми говори на китайски, може и да ме лъже.

— Но нали не мислиш така?

— Как мога да съм сигурен? — Рап сви рамене. Вече беше на финала на силите си.

— Интуицията ти никога не те е подвеждала. Ако съдя по това, което ми каза, мисля, че си на прав път.

Двама мъже изведоха Абдула от самолета. Саудитецът беше спрял да крещи, значи беше натъпкан с морфин.

— Бих му инжекция преди половин час — каза Рап. Той извади листче от джоба си и го подаде на Акрам. — Ето, както ми каза… Записах всички инжекции и времето, в което съм ги бил.

Акрам погледна листчето. Нищо чудно, че Рап не бе спал. Трябваше да бие инжекции на всеки час-час и половина.

— Пожелавам ти късмет с него — добави Мич. — Според мен този е патологичен лъжец.

Акрам се усмихна сдържано. Обичаше предизвикателствата.

— След като приберете тези двамата, искам да се заемеш със заловените в Чарлстън. Ако федералните ти правят проблеми, обади ми се и ще уредя всичко.

Пакистанецът кимна. Тъй като беше майстор в прикриването на емоциите си, от поведението му не се разбра нищо. Кенеди изрично му беше наредила при никакви обстоятелства да не казва на Рап за събитията, разиграли се между Белия дом и Министерството на правосъдието. В противен случай щеше да последва още една безсънна нощ за Мич. И за всеки, когото той решеше да вдигне от леглото.

— Не се притеснявай за нищо — отвърна Акрам. — Върви си вкъщи и се наспи. Изглеждаш направо скапан.

> 52

# Атланта

Нощта беше преполовила, когато таксито мина покрай заспалия стадион Търнър Фийлд. Продължи на изток по Атланта Авеню още около километър и зави към паркинга на безличен двуетажен мотел. Неоновият надпис за свободни стаи не светеше, както и стаята на управителя. На паркинга тук-там се виждаха няколко коли, но като цяло мястото изглеждаше запустяло.

Шофьорът на таксито се обърна и погледна клиента си през разделящото плексигласово стъкло.

— Сигурен ли сте, че искате да слезете тук?

Имтаз Зубаир нервно преглътна и кимна. В действителност изобщо не искаше да слиза, но неговият шеф му беше дал съвсем конкретни заповеди.

— Да, това е мястото — отвърна пакистанският учен с престорена увереност.

Шофьорът само сви рамене и спря колата. Повечето от клиентите му изглеждаха разумни хора, но не и този. Да вземеш някого посред нощ от хотел „Риц“ в Бъкхед и да го закараш в евтин мотел до бейзболен стадион не звучеше много смислено. Но щом човекът си плащаше, на него не му пукаше къде отива.

Шофьорът извади големия куфар от багажника и го остави на тротоара. Когато клиентът му плати, се качи в колата и си замина.

Зубаир нервно изчака шофьорът

да отпътува.

В далечината се долавяше шумът от магистралата и лаят на кучета. Пакистанецът се огледа притеснено и остави компютъра на земята. Голямата червена машина за кока-кола се намираше точно там, където трябваше да е. Следвайки заповедите, получени по телефона, Зубаир извади еднодоларова банкнота от портфейла си, изглади я и пъхна в автомата. Натисна един от десетте бутона, наведе се и взе кутията сода, заедно с ключа от стаята, който беше оставен за него. Зубаир видя номера на ключа и го прибра в джоба.

Отвори си содата, застана до автомата за безалкохолно и отпи няколко глътки. Небрежно се огледа наоколо, сякаш чакаше някого. След като Зубаир успешно премина митническата проверка в Лос Анджелис, останалата част от пътуването не беше толкова стресираща. Полетът до Атланта също беше изнервящ, но мисълта, че е минал митницата, му даваше утеха. Най-трудната част след кацането в Атланта беше возенето на гигантските ескалатори, водещи под земята, в метрото, и после отново нагоре. Ако не беше буквално заобиколен от море от хора и избутан върху металните стъпала, едва ли щеше да набере смелост да се доближи до мястото за получаване на багажа. Човекът, който го вербува, му разкри само основните шпионски тънкости, но Зубаир се отнасяше сериозно към задачата си. Беше ходил два пъти до тоалетната на летището, за да провери дали наоколо няма познати физиономии и дали някой не го причаква. Когато се увери, че никой не го следи, излезе от летището, както беше инструктиран от саудитския си шеф, взе такси до един от големите хотели. Влезе във фоайето и излезе през един от страничните изходи. Оттам по улицата отиде до друг хотел, в който имаше резервирана за него стая, и плати авансово от името на фиктивна корпорация. Там Зубаир остана в понеделник вечерта. Във вторник взе такси до летището, но вместо да отиде там, се прекачи на другото такси и слезе пред луксозния хотел „Риц Карлтън“ в Бъкхед. Във вторник вечерта отиде в местния хипермаркет и прекара повечето време в зяпане на електронна техника. Америка беше много изкусително място. Широкият асортимент и достъпността на стоките го изумяваха. Зубаир можеше да остане цяла седмица да разглежда електрониката, но беше толкова объркан от атмосферата в хипермаркета, че се върна в хотела, за да се помоли.

Само чрез молитва щеше да се отърве от всякакви разсейващи го мисли и изкушения. Само така той можеше да запази съзнанието си чисто и непорочно.

Беше видял със собствените си очи колко е покварена Америка. Девойките се разхождаха на публични места с крайно оскъдно облекло и без да ги съпровожда мъж. Обикаляха из магазина като глутница кучета, флиртуваха с момчетата и никой не им обръщаше внимание. Това беше живо доказателство, че Америка е дяволско място. Страна, хваната в мъртва хватка от самия Сатана. Ако се случеше нещо, американците щяха да завлекат и останалия свят заедно с тях в преизподнята.

След като се моли в продължение на няколко часа, сънят му беше спокоен. На следващата сутрин се събуди късно и поръча рум сървис. Докато ядеше, включи телевизора на Си Ен Ен. С тревога разбра, че американското правителство е прехванало четири кораба, които са плавали насам. Цял ден той гледаше новините и развитието на тази история. Не знаеше подробностите около операцията, но знаеше, че оръжието ще пристигне в Америка с кораб.

Малко преди пет следобед телефонът в стаята иззвъня. Зубаир колебливо вдигна. Когато чу гласът на шефа си, го обзе смесено чувство на облекчение и страх едновременно. В плана бяха настъпили промени. Зубаир попита плахо какво се е случило с корабите, но беше сгълчан така рязко, че не дръзна да опита отново.