Денят на апокалипсиса
Шрифт:
> 57
# Вашингтон, окръг Колумбия
Рап не гледаше на професията си с категориите на любовта и омразата. Това беше призвание, дълг, а не нещо, което зависеше от настроението му. Важен беше само приносът му за каузата, в която той искрено вярваше. Съществуваха обаче и някои аспекти в работата му, които не пораждаха ентусиазъм у него, и се стараеше да избягва. Един от тях бяха посещенията му на Белия дом.
Най-напред, Рап и шефката на президентския кабинет не можеха да се понасят. Тя представляваше пречка за всеки негов план или действие. Самият факт, че политиката
Президентът Хейс влезе с усмивка на лицето и доста бодра крачка. Всички станаха, дори Рап, макар да не му се нравеше. Когато мина покрай него, президентът му стисна рамото като знак на благодарност. Това беше първата възможност да изрази благодарността си лично, откакто Мич се беше върнал.
Хейс седна на мястото си, което гледаше към портретите на Линкълн и Джеферсън. Началничката на кабинета Валъри Джоунс, винаги наблизо до господаря си, седна отдясно на президента. Не за пръв път на Рап му хрумна, че ще е по-уместно тя да седи от лявата му страна. После влезе главният прокурор Стоукс, следван от висока блондинка. Рап предположи, че е онази прословута Стийли, за която му беше казал Макмахън. Мич изпитваше толкова силно негодувание към нея, че това му попречи да забележи красотата й. Служителите от Министерството на правосъдието заеха местата си срещу президента и съвещанието започна.
Рап беше гледал част от пресконференцията в лимузината на Кенеди. Очевидно Стоукс се стремеше да извлече максимална изгода от хвалбите на президента. След като съветникът по националната сигурност Хейк обяви дневния ред, Пол Раймър от Министерството на енергетиката взе думата.
Тонът на човека, отговарящ за екипите НЕСТ, беше мрачен:
— Нашите учени стигнаха до заключението, че ако всички компоненти на устройството бяха сглобени, взривът ще е с мощност двайсет килотона. Ядрено оръжие от такъв мащаб щеше да унищожи столицата, над сто хиляди души щяха да загинат само от ударната вълна. В рамките на един месец броят на жертвите щеше да се удвои от радиацията и топенето.
В залата настъпи гробна тишина. Тъй като в една или друга форма беше свикнал да обсъжда стратегически сценарии, първи реагира генерал Флъд:
— Имате ли предположения откъде може да е дошло това нещо?
— Въпросът още ни измъчва — отвърна Раймър. — По нашите стандарти двайсет килотона не са много, но в никакъв случай не са и малко. Подробното изследване на радиоактивния материал може да отнеме до шест месеца, но някои елементи в начина на проектиране на устройството ни карат да смятаме, че оръжието е произведено в Съветския съюз.
Президентът усети, че има и още.
— Много неуверено звучите.
— Имаме леко разногласие сред учените. Деветдесет процента от тях обаче са уверени, че оръжието е направено в Съветския съюз.
— Какво казват останалите десет процента?
—
Президентът погледна към държавния секретар за малко и отново се обърна към Раймър:
— Въз основа на информацията, с която разполагаме, съм склонен да мисля, че вероятността бомбата да е пакистанска, е много по-голяма.
— Именно информацията, сър… изчезналите учени най-вече… ни карат да не отхвърляме пакистанската версия. От чисто научна гледна точка обаче сме сигурни, че е съветско.
— Защо?
Раймър огледа останалите участници.
— Както вече споменах, ще са ни необходими шест месеца, за да разберем какъв радиоактивен материал е използван. С други думи да установим с голяма точност кой е ядреният реактор, в който е бил произведен. Но това не е единственият начин да се идентифицира материала — чрез анализ на схемата на устройството. В началото бяхме като ошашавени. Не бяхме виждали подобно нещо, което ни наведе на мисълта, че е проектирано по пакистанска схема, за която не знаем нищо. И тук започнаха разногласията. От въпроса за схемата.
— Вкарахме схемата в компютрите, но без резултат. Обикновено главите с мощност от десет до двайсет килотона се проектират за торпеда, крилати ракети или артилерийски снаряди. Нашето оръжие обаче не се вмества в нито един от тези носители. Тъкмо бяхме изчерпали всичките си идеи, когато един от нашите по-стари учени си спомни за серия ядрени опити, които Съветският съюз проведе в края на шейсетте и началото на седемдесетте години. — Раймър прелисти някаква дебела папка и продължи: — Колко от вас са запознати с ядрения полигон в Казахстан?
Единствените, които вдигнаха ръце, бяха генерал Флъд и директор Кенеди.
Раймър вдигна във въздуха географска карта.
— Казахстанският ядрен полигон е разположен в западната част на страната, на северния бряг на Каспийско море. От 1949 та чак до 1990 г. Съветите извършиха 620 официално известни ядрени експлозии там. Това прави приблизително две трети от всички съветски ядрени опити. Над триста мегатона ядрени оръжия бяха взривени там. Което е равносилно на около двайсет хиляди бомби като тези, пуснати над Хирошима, и почти два пъти повече от мощността на всички извършени американски опити.
Рап чу само първата част. Останалото не беше толкова важно за него. Той вдигна ръка.
— Пол, ти каза, че полигонът се намира на северния бряг на Каспийско море.
— Точно така.
— Интересно е да спомена, че когато нападнахме лагера на „Ал Кайда“ в Пакистан, открихме сред другите неща и карта на Каспийско море.
Раймър искрено се изненада.
— Можеш ли да ми я пратиш, след като свършим?
— Разбира се.
Раймър си надраска някаква забележка в тефтера и продължи:
— От края на шейсетте до средата на седемдесетте Съветите направиха поредица от изпитания на ядрени експлозиви. Не знаем много за тях, защото не бяха предназначени за военни цели.
— Тогава за какво са били? — попита президентът.
— Значителна част от недрата на казахстанския полигон е богата на солни залежи. Идеята за опитите беше да се създаде изключително евтино и голямо съоръжение за складиране на петрол, природен газ и радиоактивни отпадъци.
— И докъде стигнаха?
— До никъде. Съветски учен, който беше участвал в програмата, избяга на Запад през 1979 г. и ни даде подробна информация за резултатите. Нашите учени провериха информацията и единодушно излязоха със заключението, че подобен план е безсмислен.