Денят на апокалипсиса
Шрифт:
— Държим ги под арест — заувърта.
— Къде? — Рап усети нещо нередно.
Макмахън стана и затвори вратата.
— Държат ги в Изправителното заведение на окръг Феърфакс.
— Не, не говориш сериозно. Те са тук, в града?
— Виж… преди да си се втурнал… трябва да ти кажа някои неща. За начало… и двамата са натурализирани американци.
— Ни ме пука, ако ще да са първородните братя на президента! — извика Рап. — Трябваше да ги затворят в казармата на флота в Чарлстън или дори в Гуантанамо. Но най-добре
— Мич, те имат адвокат.
— Адвокат! — Рап скочи на крака. — Ти майтапиш ли се?
— Не е обикновен адвокат… Той е специалист по човешките права от Атланта. Има много връзки във Вашингтон. Вчера се обърна към медиите и…
— Не ме интересува кой е! — прекъсна го Рап. — Та това е смешно!
— Вината не е моя — оправда се Макмахън. — Повярвай ми.
— Чакай да позная. Те са араби, нали?
Макмахън кимна.
— Саудитци?
Заместник-директорът на ФБР кимна отново.
— Значи ми казваш, че двамата саудитци, които без съмнение са уахабити, вчера са се появили в Чарлстън, за да приберат ядрена бомба и ФБР е решило да бие отбой, защото са си наели адвокат?
— Ние не бием отбой и заповедта не е по инициатива на Бюрото. Идва директно от Министерството на правосъдието.
— От главния прокурор?
— Малко или много.
— Главният прокурор получава заповедите си от президента. Да не би да намекваш, че идеята е на президента?
— Не. Знам със сигурност, че не е негова идея. Дошла е от някъде другаде.
— Откъде?
Макмахън се поколеба, не от страх, че ще си навлече неприятности, а от предпазливост.
— Добре, ще ти кажа как започна всичко. Но искам да разбереш и гледната точка на останалите.
— Какво ще рече това? — изсумтя Рап.
— На теб не ти се налага да играеш по правилата, но ФБР е длъжно. Искам от теб само да разбереш законовите и политическите последици от случилото се вчера. Изслушай ме и после постъпи така, както намериш за добре.
Рап не разполагаше нито с търпение, нито с желание да слуша повече. Но тъй като искаше да разбере кой стои зад изключително глупавото решение, озапти гнева си за още няколко минути.
> 55
Тъмносиньото беемве петица се стрелна по натоварените улици с шеметна скорост. Макар и ядосан, мъжът зад волана владееше напълно автомобила. Вместо да прекоси река Потомак по моста Теодор Рузвелт Мемориъл, той пресече двете платна на шосето и отби по пътя към Паметника на морските пехотинци. Лесно откри лимузината. Рап зави към северната страна на монумента и рязко спря точно зад лимузината.
Както винаги, той набързо огледа района, докато паркираше колата и разкопчаваше колана си. После взе ключовете и слезе. Докато вървеше към лимузината, продължи да проверява обкръжаващия го пейзаж за нежелани наблюдатели. Задната врата
Доктор Кенеди беше включила портативния телевизор и четеше някаква папка. Тя дори не си направи труда да вдигне очи, за да погледне към най-добрия експерт на ЦРУ по борбата с тероризма. Кенеди не беше присъствала на срещата, по време на която бяха убедили президента да постъпи по този начин. Когато разбра за това обаче, първата й мисъл беше как ще побеснее Рап.
— Добро утро.
— И какво му е толкова доброто? — отряза я Рап.
Кенеди затвори папката и бавно свали очилата си.
— Радвам се да те видя отново цял и невредим.
След жена му и брат му Стивън, Айрини навярно беше следващият най-близък и важен човек в живота му. В много отношения нейното влияние върху него беше по-силно от това на първите двама, взети заедно. Кенеди знаеше за него неща, които те най-вероятно никога нямаше да разберат.
Въпреки силната му привързаност към Кенеди, понякога нейното дяволски спокойно и уравновесено поведение го подлудяваше.
— Айрини, главата ми ще се пръсне всеки момент… затова, да си спестим любезностите. Какво по дяволите се е случило, докато бях в Афганистан?
Именно затова Кенеди го беше помолила да се срещнат тук. Не можеше да позволи подобно избухване в Белия дом.
— Най-простата версия, Мичъл, е, че вчера са били арестувани двама американски граждани във връзка с готвена терористична атака. Имали са право на адвокат, наели са и…
Рап затвори очи и заклати глава.
— Не ми повтаряй официалното заявление. Искам да знам как за Бога си позволила да стане така.
— С две думи… изпревариха ме и ме изиграха.
— Как?
— Бях заета с друго.
— Дори не са се посъветвали с теб? — Рап не вярваше на ушите си.
— Не точно. Когато разбрах, вече беше твърде късно.
— Идеята на Джоунс ли беше? — Рап ненавиждаше началничката на президентския кабинет.
— Тя участва във взимането на решението, но според мен инициативата е на Министерството на правосъдието.
— Стоукс?
— Да, и една от заместничките му.
Рап поклати глава.
— Не разбирам. Мислех, че сме се оправили с всичките тия глупости, като приехме Закона за защита на нацията.
— И аз така мислех, но явно сме се лъгали.
— Как така?
— Левите не биха позволили съществуването на подобен закон. Трябваше да се досетя, че щом шокът от 11 септември 2001 г. поутихне, ще се заемат с отмяната му.
— Айрини… ти ме познаваш. Пет пари не давам за политиката и за ония деветдесет и девет процента глупости, които се вършат в тоя град. Но извинявай… тези двамата са участвали в заговор за взривяването на ядрена бомба в столицата Вашингтон. И сега от ФБР ми казват, че не мога да говоря с тях, защото си имат адвокат.