Денят на апокалипсиса
Шрифт:
— Добре де, но как „Ал Кайда“ е спипала бомбата? — попита президентът.
Според Раймър възможностите бяха само две. Първата, че руснаците са продали радиоактивния материал, беше малко вероятна и той нямаше намерение да я излага пред тези хора, докато не се сдобиеше с повече информация. Другата възможност, че „Ал Кайда“ е изровила материала от недрата на полигона, беше по-вероятна, но тук, на масата, седяха хора, които много по-добре можеха да отговорят на този въпрос.
— Не знам, господин президент.
Държавният секретар
— Трябва да информираме руснаците.
— Съгласна съм. Те могат да натиснат казахите по-добре от нас.
Президентът погледна към Флъд.
— Генерале?
— Съгласен съм. В техен, както и в наш интерес е тия проклетии да не циркулират така свободно. Може и да не ни кажат всичко, което разберат, но със сигурност ще решат проблема.
— Какво точно искате да кажете? — попита Джоунс.
— В Русия при подобни случаи подходът е един — заподозрените се изправят за разстрел и ако искат да спасят себе си и своите близки, започват да се изповядват пред следователите.
Рап не се сдържа да изрази мнението си по този въпрос:
— Така би трябвало да постъпим и ние с онези двамата, заловени в Чарлстън.
Ако някой друг беше направил коментара, щяха да го възприемат като остроумна шега и да се засмеят, но тъй като беше Рап, присъстващите разбираха, че предложението му е напълно сериозно.
Президентът остави думите без реакция. Кенеди го беше предупредила, че Мич никак не харесва стъпката на Министерството на правосъдието. Хейс обаче се надяваше при първа възможност да му втълпи малко здрав разум.
— Не е необходимо да казвам, че трябва да запазим пълно мълчание по въпроса. До този момент пресата не е надушила колко разрушително можеше да бъде оръжието. Искам да наблегна на думата „можеше“. Говорих с Пол. — Хейс погледна към Раймър. — Терористите нямаха шанса да сглобят напълно устройството, но дори и да имаха, само много опитен и образован човек би се справил с тази задача. Затова най-вероятно щяхме да си имаме работа само с „мръсна“ бомба. Ето защо… поради очевидни причини, оттук нататък за устройството в официалните кръгове ще се говори като за „мръсна бомба“.
Рап стисна юмруци от вълнение. Катастрофата беше предотвратена, но все още предстоеше доста работа, а вместо това те си играеха на думи. Не можеше да се сдържи и да не отправи забележка.
— Пол, доктор Имтаз Зубаир не е ли достатъчно опитен и образован, за да сглоби оръжието? Ако това беше станало, нямаше ли бомбата да постигне максималния си ефект?
— Да. — Раймър кимна.
— Кой е доктор Зубаир? — попита Джоунс.
— Пакистански ядрен физик, който в понеделник е влязъл с фалшив паспорт в страната. — Рап погледна към президента и към Джоунс. — Не сте ли чували за него?
— Да, чухме — троснато отвърна Джоунс. — Достатъчно грижи си имаме, за да се тревожим за всеки един терорист поотделно, който се опитва да ни нападне.
— Вал, след като е пристигнал в Лос Анджелис, знаеш
— Не. — Началничката на президентския кабинет започна да си води някакви записки, сякаш Рап не я вълнува изобщо.
— В Атланта. — Мич се обърна към главния прокурор и заместничката му. Директорът на ФБР Роуч, който седеше до Стоукс, знаеше какво следва и леко издърпа стола си назад, по-далеч от фронтовата линия.
— Друг от Атланта познаваме ли? — попита Рап със зловещо спокоен тон. — Май че имаше двойка саудитски имигранти, които вчера се опитаха да приберат ядрената бомба, а?
Главният прокурор понечи да отговори, но Пеги Стийли го изпревари:
— Накъде биете, господин Рап?
Мич до известна степен беше изненадан от репликата, но бързо се окопити:
— Не ви ли мина през ума, че точно ония двамата, дето ги държите във Феърфакс, могат да ни кажат къде да търсим Зубаир?
— Господин Рап, разследването ни върви много добре, така че продължавам да не разбирам гледната ви точка.
— Открихте ли Зубаир?
— Не, господин Рап, не сме, но ви уверявам, че ще го открием.
Мич не възнамеряваше да се дава лесно.
— Е, простете ми, че не споделям вашата увереност.
Стийли предпочете да не реагира на последната нападка.
Но и Рап не беше свършил.
— Каква информацията извлякохте от двамата мъже в затвора?
Стийли го погледна с досада, сякаш се беше уморила от въпросите му и едва сдържа нетърпението си към него.
— Господин Рап, това е вътрешен въпрос и материалите вече са предадени на съда.
— Тоест?
— Двамата заподозрени имат адвокат. — В тона й вече ясно се долавяше раздразнение. — Нали не препоръчвате да прибегнем до мъчения, за да ги накараме да проговорят?
— Не ме интересува как ще ги накарате да проговорят, просто го направете, и то бързо.
Лицето на Стийли почервеня, но пронизващите й очи не се отлепиха от Рап.
— Та това е нелепо!
— Ще ви кажа какво е нелепо. Мустафа ал Ямани, един от водачите на „Ал Кайда“, в момента се намира в Америка. И ви гарантирам, че двамата мъже, които сте задържали, могат да ни дадат информация, благодарение на която да го заловим.
— Господин Рап, Министерството на правосъдието не ви казва как да си вършите работата извън страната, така че ви предлагам да ни върнете услугата и да не ни се месите във вътрешните работи.
— Напротив, опитвате се да ми казвате как да си върша работата. Просто аз не ви обръщам внимание.
— Ами тогава и ние ще трябва да сторим същото.
— Откъде сте сигурни, че нямат друга бомба? Откъде сте сигурни, че не са планирали друга атака? Не можем да оставим всичко на случайността. Двамата арестувани трябва да бъдат разпитани. И не ми се оправдавайте, че не може да намерите федерален съдия, който да им отнеме гражданството. Защото аз се сещам за един, който ще свърши всичко за половин час.