Дълга целувка за сбогом

Ливайн Пол

Килнах мачтата напред, за да се насоча по вятъра и заобиколих кърмата на моторницата. Серхио все още се привеждаше през борда и сега различих в ръцете му мрежа. Отстрани стърчеше въдица, закрепена за перилата. Добре де, може би наистина ловеше риба. Исках да се приближа още малко, затова извъртях платното и потеглих обратно. На стотина метра разстояние отново подхванах вятъра и се помъчих да набера скорост. Исках да мина бързо, за да не ме разгледат добре. И сигурно щеше да стане, ако не бях изтървал гащетата. Много е трудно да останеш незабелязан,

когато задникът ти е лъснал точно срещу хората, с които предпочиташ да не се срещаш.

За да не се излагам повече, аз подкарах обратно към лодката, където Сюзън Кориган клатеше неодобрително глава.

— Пред вдовицата ли се перчеше? — попита тя, когато застанах до нея.

— Само й отклонявах вниманието — отвърнах аз. — За да не види прекрасното ми лице.

— Може да те познава и откъм другия край — рече Сюзън съвсем сериозно.

— Ако задаваш въпрос, отговорът е „не“.

Тя се замисли, повярва ми и подкарахме обратно към пристанището. Мисията бе провалена. Все още нямах представа защо е ходила Мелани снощи при Роджър и какво дири днес със Серхио из залива. Но започвах да подозирам, че чаровната дама има готов план за всекиго и за всичко. Вероятно и поканата да я посетя беше част от плановете. Само не знаех каква точно.

Олдсмобилът мъркаше на трета скорост и ни носеше към Коконът Гроув. Спрях пред къщи в сянката на дърветата и Сюзън се обърна към мен.

— Джейк, трябва да поговорим.

— Ъ-хъ…

— За онази вечер.

— Онази вечер ли?

— Не се прави на отнесен! Онази вечер при баба ти. И снощи в тази твоя колибка зад буренаците. Забрави ли?

Бутнах лоста в нулево положение и завъртях ключа. Двигателят изпъшка и млъкна.

— Не съм забравил. Помня всеки удар в отбрана и нападение.

— Не това имах предвид. Не смяташ ли, че трябва да поговорим за чувствата си един към друг?

Ха така! Трябваше да го очаквам. Кой знае защо си бях въобразил, че Сюзън Кориган ще е по-различна от другите жени. И наистина беше различна в някои отношения. Един хубав пас я вълнуваше повече, отколкото чифт нови обувки. Но все пак си оставаше жена… а жените страшно обичат да разговарят за чувства и отношения.

Моментално разиграх коронната си роля „много голям и много тъп“.

— Не ме бива за сантиментални разговори — казах аз.

— Знам — отвърна тя със съчувствие. — Както повечето мъже, не умееш да изразяваш чувствата си.

— А, с някои се справям доста добре. Например с гнева.

Тя се навъси и зачака. Хванах дръжката на вратата, но Сюзън не помръдна. Капан.

— Джейк, ако това ще ти помогне, и мен не ме бива в тия разговори. Но се налага. Искам да знаеш, че не бих се пъхнала в леглото ти, ако не изпитвах нещо към теб. Нещо повече от обикновено плътско влечение. Не знам какво е и накъде ме води. Но е истинско и исках да го знаеш.

Тя отново зачака.

Мълчах. Над нас прелетя бяла чапла и се отдалечи към Евърглейдс. Ех, волна птичка… Въртях се смутено и старата кожена тапицерия

скърцаше под мен.

— Топката е в твоята половина — напомни ми Сюзън Кориган.

— Високо ценя това, което каза. Благодаря ти.

— Значи благодариш, а? Дръвник! Няма ли чувства в тая гранитна буца върху раменете ти? Писна ми от необвързани мъже, дето изпадат в паника щом нещата потръгнат. Страх ли те е от любовта, Джейк? Да не си от ония типове, които почват да се дърпат, когато връзката стане прекалено интимна?

Наведох очи и открих, че съм настъпил здраво спирачката. Дясната ми ръка стискаше скоростния лост с всичка сила. Имах чувството, че колата се свива около мен, сякаш беше попаднала в една от ония преси, дето сплескват грамадна лимузина на блокче старо желязо колкото канапе.

— Не мислиш ли, че съдиш твърде строго скромните ми способности да се изразявам? — попитах аз.

— Може би искаш да кажеш студенина и безчувственост?

— Не. Ти си важна за мен, Сюзън. В момента стават толкова много неща, че просто нямах време да се замисля. Но ти успя да пробиеш гранитната ми обвивка. За мен ти си предизвикателство. Караш ме да се замисля как живея, как работя и тъй нататък. Вълнуваш ме, стимулираш ме. Но първото полувреме още не е свършило.

Нека най-напред да си починем в съблекалнята и да видим как ще потръгне през второто.

Тя се усмихна.

— Доста добра реч. Не е блестяща, но върши работа…

Наведох се да я целуна, а тя сграбчи косата ми с две ръце и ме отблъсна назад. — … засега — довърши Сюзън и ме бутна към вратата.

В малката къщичка ни посрещна телефонен звън. Обаждаше се Чарли Ригс.

— Слава Богу, че си там — рече задъхано той. — Задава се черен облак, Джейк, и името му е Ейб Соколов.

О, само не Соколов!

— Сигурно са ме проследили дотук — каза Чарли. — Двама следователи от щатската прокуратура плюс Соколов. Случаят е негов.

— Какво, заел се е с някаква мижава кражба на труп?

— Не, Джейк, с убийството на Филип Кориган.

Това ме зашемети.

— Къде си, Чарли?

— При Джейн.

— Джейн ли?

— Да, Джейн! Джейн Ласитър, твоята баба, по дяволите!

— Аха — рекох аз.

Сигурно са я наричали Джейн още когато братя Райт са настройвали музикални инструменти.

— Не бой се, Джейк. Ще й платя гаранцията, а теб няма да те издам.

— Успокой топката, Чарли. Какво стана? Кой е там?

— Соколов е вън на верандата заедно с двама от следователите си. Дадоха ми един телефонен разговор, също като на кино. Вероятно Маккензи е надушил, че съм ходил в лабораторията след работно време. Един Господ знае как — той никога не остава след пет. Както и да е, притиснал персонала от токсикологията. Дали му пробите от мозъка и черния дроб с положителни резултати за сукцинилова киселина и холин. Тогава Соколов ми лепнал опашка. Знаят, че трупът е у мен. Ще им го дам. Все едно, така или иначе щяхме да им го дадем, а те обещават да не ме закачат за кражбата.