Дълга целувка за сбогом

Ливайн Пол

Тъй като Мидената бригада държи имената на членовете си в тайна, не успяхме да открием за коментар нито един от тях. Според полицейска преценка щетите по гробницата възлизат на 50 хиляди долара.

Смахната работа. Толкова тъпо измислено, че по някакво чудо се доближаваше до истината. Мидената бригада се състоеше от свирепата терористка баба Ласитър, каналджията любител Върджил Тигпен и двама безработни рибари, които по цял ден висяха с въдици около Адския залив, ако не лежаха в участъка за пиянство на обществени места.

Вестникът не споменаваше нито за неотдавнашния

процес, нито за някакви странни видения на нощния пазач. Ченгетата вероятно не виждаха никаква връзка между произшествието и Роджър Солсбъри, а пазачът едва ли щеше да се разбъбри за срещата си с мухлясалия призрак. Заподозрени оставаха само членовете на някаква тайнствена групировка.

Не вярвах да разследват случая много усърдно. За област Дейд това си беше кокошкарска история. Особено в сравнение с другото произшествие през същия ден — полицай от отдела за борба с наркотиците ударен по главата със сто кила двайсетдоларови банкноти. Попаднал в болница с мозъчно сътресение и дори не успял да прибере парите. Полицията ги задържала като веществено доказателство срещу наркотърговеца Гилермо Монталво. Когато федерални агенти обкръжили къщата му, Монталво метнал парите — пресовани като бала сено — през прозореца на втория етаж. Паднали право върху главата на полицая, който носел бронирана жилетка, но не и каска. Колко пари има в сто кила двайсетачки? Точно един милион осемстотин хиляди сто и осемдесет долара, отговарят феберейците, които често оценяват плячката на тегло, защото броенето става бавно.

Същия ден друг федерален агент бил прострелян в пищова. Без майтап — не в оная работа, а наистина в оръжието. След като уредил фалшива сделка за килограм кокаин, агентът измъкнал деветмилиметров полуавтоматичен пистолет „ЗИГ-Зауер“. Продавачът, някой си Анхел Моралес, сторил същото. Моралес стрелял пръв и куршумът му заседнал в дулото на противника. Но не му останало много време да се порадва на точната си стрелба. От храстите четири други ченгета надупчили Моралес с двайсет и два куршума, после за всеки случай го сритали по топките.

Животът си вървеше чудесно, тъй че полицията едва ли щеше да се тревожи за някакво старомодно отвличане на трупове. Питах се обаче дали Роджър е чул. Или Мелани Кориган. Полицаите сигурно щяха да й се обадят. Може би трябваше да я проследим, да видим дали няма да се срещне с Роджър за обсъждане на положението. Ненадейно Синди прекъсна размислите ми.

— Една мацка те търси на втора линия, su majestad*

[* Ваше величество исп. — Б.пр.]

— Има ли си име?

— Да, и мазно гласче като зехтин.

— Синди, моля те, не ми е до гатанки. Имах тежък уикенд.

— Мисис Кориган търси _Джейкъб_ Ласитър.

Само това ми липсваше.

Набързо определих позицията си: не съм очаквал обаждането, но и не съм изненадан.

— Джейк — каза тя, след като я поздравих с официален глас, — боя се, че имам неприятности.

Тя помълча. Оставих я да изчака, после казах:

— Четох статията във вестника. Какво става?

— Не знам, но съм съсипана. Не можеш да си представиш как ме боли. Все си мисля как е осквернил гроба на Филип, за да открадне тялото. Ужасно.

— Кой?

— Роджър, естествено. Не виждам кой друг би го сторил, освен ако е замесена и оная малка кучка.

Олеле!

Изтръпнах и по гърба ми сякаш плъзнаха късчета лед. Да видим какво точно знае.

— Защо ще се меси Сюзън? Ами Роджър? И изобщо кому е притрябвало да го прави?

— Не знам, може заедно да са го убили. А сега премахват уликите.

— А за какво им е тялото на Силвия Кориган?

Тя отново помълча, после отвърна:

— Защо не питаш добрия доктор?

Толкова много въпроси и толкова малко отговори.

— Защо се обаждаш?

— Мислех да те наема. Нали разбираш, за свой адвокат.

Ето, че изведнъж всички почваха да ме търсят. Докторът, дъщерята, вдовицата.

— Не ми се вижда добра идея. Изобщо не знам дали имаш нужда от адвокат, пък и няма как да работя за теб, след като съм защитавал Роджър Солсбъри.

— Жалко — каза тя и по гласа й личеше, че наистина съжалява. — Щяхме да поработим добре.

Намек, несъмнен съблазнителен намек. Искрица, която да се раздуха до буен пожар с още няколко прошепнати думи или с потриването на онова стройно, стегнато тяло в моето. Един вид, молба за преразглеждане на делото. Реших засега да оставя съдебното решение в сила.

— Съжалявам, мисис Кориган — казах аз твърдо като адвокат, който отхвърля подкуп. — Просто няма да стане.

— В такъв случай не ми остава друго, освен да си върша работата без твоята помощ.

Не възразих и след още няколко думи се сбогувахме. Мислено се потупах по рамото, а върху черния небосвод на подсъзнанието ми прелетя като падаща звезда едно ослепително видение — разголеното тяло на Мелани Кориган.

Срещата беше за два следобед, но Роджър Солсбъри подрани с десет минути. Необичайно за доктор. Беше със сако и вратовръзка. Също необичайно. По нашите места лекарите обикновено предпочитат небрежната външност бяла престилка и смачкани обувки. Но не и Роджър. Синьо спортно сако, сиви панталони, елегантни мокасини. Приличаше на студент от скъп колеж. Той сърдечно поздрави Синди, хвърли за миг поглед навън към едно туристическо корабче в залива, после се настани на креслото под умиращия от жажда фикус.

Чарли Ригс пристигна двайсет минути по-късно и се извини за закъснението. Имаше важна причина — идваше от Евърглейдс, където ходеше два пъти годишно при един японски бръснар за подстригване и подкастряне на брадата. Почти не личи, че те е кълцал с рибарски нож, рекох аз и Чарли ми благодари. После се изкашля, приглади обновената си брада и надяна очилата върху миниатюрния си нос. За мен това бе сигнал да започна.

— Роджър, положението е много неудобно за нас с Чар ли.

Роджър Солсбъри хвърли безизразен поглед към Чарли, после отново се завъртя към мен и аз продължих:

— Трябва да ти призная нещо…

Роджър се разсмя.

— Обикновено клиентите се изповядват пред адвоката, нали?

— Да, но случаят е различен в редица отношения. Знаеш ли, че някой е влязъл в гробницата на Филип Кориган и е откраднал тялото?

— Четох го във вестника. Много странна работа. Сигурно са ония смахнати природозащитници от островите.

Ригс пак се изкашля. Аз преглътнах и казах:

— Точно така, двама смахнати. Ние с Чарли.

Той вдигна вежди.

— Не може да бъде. Защо?