Дълга целувка за сбогом
Шрифт:
Серхио ме погледна. После погледна плочките. Сега щеше да ми покаже.
— _Шуто!_
Той стовари саблен удар по купчината. Гръм, хиляди натрошени парченца, облак прах над пода, тътнещо ехо между четирите стени. Шеста степен по скалата на Рихтер.
Серхио не спря дори за миг. Още две крачки и се озовахме лице срещу лице. От дясната му ръка стърчеше окървавено парченце керамика. Продължих да отстъпвам, докато опрях гръб в съдийската маса. Той напредваше. Прекалено бързо. Ако искаше да постигне успехи в ръкопашния бой, трябваше да се научи да овладява чувствата си.
За Роджър Солсбъри
Той изстреля въртелив ритник и аз отскочих надясно. Кракът профуча край ухото ми като експрес. После насочи към гърдите серия бързи удари с ляв юмрук. По-късно Чарли щеше да обясни, че това се наричало _дан-дзуки_. Отбих повечето, но един ме халоса в ребрата. Щях да пъшкам от него цяла седмица. На Серхио му хареса и той замахна с все сила към корема ми. Усетих навреме и свалих гарда. Някой от публиката изпищя.
Той се опита да пробие отгоре с въртелив десен удар _маваши-дзуки_ според всезнаещия Чарли. Влагаше в за — маха цялата си тежест, но аз вече бях разбрал, че се цели в главата и отскочих надясно. Юмрукът само се плъзна по ухото ми.
Тогава се гмурнах напред и забих лакът под брадата му. Същевременно се отблъснах с крака. Лакътят се вряза над гърлото и го вдигна във въздуха. За такова нещо на терена тутакси вадят червен картон. Серхио се огъна назад и зяпна като риба на сухо. Замахнах с ляво кроше към челюстта. Не бях във форма и малко се позабавих, но нямаше страшно. Серхио си стоеше намясто. Ударът го улучи точно където трябваше. Той отхвръкна назад, строши масата на секретарката и навсякъде се разлетяха веществени доказателства. Унищожаване на държавно имущество.
Съдията блъскаше с чукчето. Не го бях чул в суматохата. Но сега го видях. Пердашеше здравата, а в другата ръка стискаше магнума, измъкнат изпод масата. Изведнъж настана мъртва тишина. Съдията погледна първо чукчето, после револвера. Слиса се. Стрелна поглед към видеокамерата на канал 10, после към фотографа от „Хералд“, който щракаше като луд. Запечатваше сцената за вечни времена, или поне до следващите избори.
Полагайки усилия да запази достойнство, съдията се обърна към ложата на заседателите.
— Съдебните заседатели да не взимат предвид последния… ъ-ъ-ъ… разговор между свидетеля и адвоката на защитата.
Все едно съветваше жителите на Помпей да не обръщат внимание на вулкана.
После съдията Рандолф Крейн вторачи насреща ми яростен поглед и бавно изръмжа:
— Съдът sue sponte* обявява процеса за опорочен. Съдебните заседатели са свободни. Мистър Соколов, предполагам, че прокуратурата желае отново да подведе обвиняемия под отговорност. Ако е така, новото дело ще бъде насрочено на предварително заседание след подаване на необходимите документи. Мистър Ласитър…
[* По собствено решение лат. — Б.пр.]
Той помълча. Размишляваше. Върху вечно унилата му физиономия този път се изписваше гняв. Истински
— Мистър Ласитър, никога не съм виждал тъй недостойна проява в съдебната зала. Не знам какво сторихте, за да предизвикате свидетеля, но видях как упражнихте върху него телесно насилие.
Той пак млъкна. Цялата зала чакаше. Крейн губеше инерция. Стрелна въпросителен поглед към пресата. Никаква помощ. Той удари три пъти с чукчето. Тъй като никой не мърдаше, той удари още веднъж, после ме изгледа сурово и обяви с тежък глас:
— Вие разпалихте анархия в съдебната зала.
Цветист израз. Хелън Бюкман кимна одобрително от първия ред и прошарените й кичури се разлюляха. Окуражен, съдията продължи с праведен гняв:
— Да, мистър Ласитър, вие паркирахте… тоест рамкирахте… искам да кажа, провокирахте и оскърбихте авторитета на този съд. Обявявам ви за виновен в оскърбление към съда. Явете се за обявяване на присъдата утре в девет. Съветвам ви да дойдете с адвокат. И четка за зъби.
Съдията се втурна през задната врата да подири в кабинета си спасение от безумието. Един полицай помогна на Серхио да се изправи. Около мен гъмжеше от репортери. От коридора нахлуха оператори и разблъскаха публиката. Портативна камера снимаше лявото ми ухо. Някой завря микрофон в окото ми. Щях да бъда централна фигура във вечерните новини. Великолепна сензация. Обвиняемият излиза на свобода поне за малко; адвокатът му отива зад решетките.
Ребрата ме боляха и лявата ми ръка започваше да се подува. Роджър Солсбъри не бе помръднал. Седеше зад масата на защитата и навярно се мъчеше да съобрази дали съм велик адвокат или просто имам добро ляво кроше.
Ейб Соколов ме погледна и каза:
— Джейк, този път прекали, стари приятелю.
— Тия да ги разправяш на задника ми! — Баба Ласитър се метна през бариерата, деляща лъвовете от християните, и под басмената й рокля се мярнаха сиви вълнени чорапи. Прегърна ме и присви очи срещу Ейб Соколов. — Моят Джейкъб може да напердаши когото си иска, а една-две седмици на държавни разноски никому не са навредили.
29
Двама от тримата
Седем дни в областния арест. Същинска ваканция. Никакви телефони, никакви заседания, никакви срещи с изкуфели съдии и неприятни клиенти. Почти като едноседмична екскурзия до Сейнт Томас, макар че на туристическите кораби рядко сервират сандвич с говежда кайма. Арестът не е като областния затвор — тази зловеща крепост, прилепена към съдебната сграда. Затворът е за престъпниците — крадци, убийци, изнасилвачи и едри наркотърговци. В ареста лежат шепа непослушни граждани, включително моя милост.
В момента не лежахме. Играехме бейзбол.
Тъкмо бях успял с виртуозен балетен скок да хвана топката, изстреляна от един грамаден месар, който излежаваше деветдесет дни, задето продавал на ортодоксалните евреи свински рибици вместо агнешки котлети. Съотборниците ми обаче не проявиха особен ентусиазъм. Само един се обади:
— Добро хващане, копеле.
Сетне зад мен прозвуча познат глас:
— Чух ли нещо да пука или беше само пръдня?
Завъртях се. Ново попълнение в затворническия тим — самият Ейбрахам Соколов.