Дълга целувка за сбогом
Шрифт:
— Ей, Ейб! За какво те окошариха? Да не си крал държавни кламери?
Той не се разсмя.
— Май си правил слънчеви бани.
— Да, и тежести вдигам — рекох аз. — Събирам сили. Може и с карате да се заема като твоя любим свидетел.
— Смешна работа — каза той, макар че не личеше да му е до смях. — Мачадо-Алварес е в болница. Хванал някаква странна болест.
— Ще му пратя цветя.
— Имам по-добра идея. Ела с мен да ни дадеш показания.
— Мобилизираш ли ме? — попитах аз, без да изпускам от око противниковия нападател, дребен джебчия, готов да
— Трошил дъски на демонстрация в Конгресния център, после изведнъж вдигнал температура, напълнил гащите и се вдървил. Един от охраната е видял Солсбъри около сцената малко преди номера с дъските. Трябва да поговоря със Солсбъри. Реших, че и ти ще искаш да присъстваш. Такъв съм си, земята ще преобърна, за да ти направя услуга.
При следващата услуга сигурно щях да излежа трийсет дни строг тъмничен затвор.
— Не мога да дойда — казах аз. — Остават ми още три дни.
— Идвай. Уредих те.
— Уредил си ме, а? Гаден предател. Тая нощ щях да бягам през оградата заедно с момчетата. Какво ще си помислят сега?
Той не се усмихна. Не се и навъси, гледаше все тъй сериозно. Вече десет години не се е разсмял на нито една от шегите ми.
С активната помощна Соколов преодолях бюрократичните пречки по пътя си към свободата. Потеглихме към Маями Бийч с неговия държавен крайслер — черен, с четири врати. Ейб беше навлякъл черен костюм с жилетка. Аз бях по синя памучна риза със затворнически номер. В някой от клубовете из Коконът Гроув щяха да решат, че съм страшно модерен и да ме настанят близо до кухнята, между заможните пенсионери. Поехме по магистралата „Джулия Тътъл“, която свързва континента с шосето „Артър Годфри“ в Маями Бийч. Разкошна магистрала високо над Бискайския залив, между опорите сноват платноходки, а отпред се разкрива чудесен изглед към бяло-розовите сгради на Маями Бийч. От високото виждаш колко е крехка тази дълга и тясна ивица между залива и безкрайния океан.
По пътя Соколов ми каза, че помолил да дойде и Чарли Ригс. Позамислих се.
— Защо не повика съдебния лекар? Той е на твоя страна.
Соколов мълчеше. Като всеки добър войник той не обичаше да говори за вътрешните междуособици. После ме изненада.
— Може би прекалено на моя страна.
Не държах да зная подробности. Но той явно държеше и добави малко смутено:
— Маккензи е говно.
Напоследък забелязвах някои фройдистки отклонение в характера на Ейб, но сега едва ли беше моментът да го питам дали в детството си е имал проблеми с ходенето по нужда.
— Говно? — повторих деликатно аз.
— Не мога да го докажа, но мисля, че онази нощ в моргата той изфабрикува резултата от хроматографските тестове. Нали се сещаш, починалите след операция. Изобщо не ми позволи да припаря до Блумбърг.
Защо ми го казваше?
— Сигурно си изненадан, че ти го казвам — рече Соколов.
Телепат.
— Няма да има ново дело — продължи той. — Вдовицата отказва да се яви.
— Можеш да я притиснеш — посъветвах го аз с надеждата, че вече се е опитал, но без успех. — И преди си го правил с колебливи свидетели.
—
Замислих се.
— Има много възможности. Например да знае, че обвиняемият не е замесен. Или да го е сторил с нейна помощ. Или пък знае кой е истинският виновник и се бои, че на процеса може да го разкрият.
Ейб Соколов не казваше нито дума, само кимаше замислено, гледаше право напред и държеше волана с две ръце точно както рисуват по схемите — шейсет градуса вляво, шейсет градуса вдясно. Някои хора всичко вършат строго по правилата.
Чарли Ригс стоеше до входа на болничното фоайе и разговаряше с млад лекар в бяла престилка. Лекарят беше нисък и блед, с буйна рошава брада. Чарли гладеше своята, лекарят също. Чарли почти не ни обърна внимание.
Не ни представи, тъй че застанахме до тях и се заслушахме в разговора.
— Бързо издъхна — каза лекарят и сви рамене. — Линейката го докара с изхвръкнали очи, стомашни болки, повръщане, разстройство и вдървени стави, после парализа. Помъчихме се да го стабилизираме. Но едва го сложихме на системи. Бам! Черният дроб и бъбреците блокират, спиране на дихателната дейност.
— Класически признаци на хранително отравяне — изрече спокойно Чарли. — Всяка година имахме по два-три смъртни случая от зелен фасул на църковните пикници. Ботулизъм.
Двамата лекари продължаваха да разговарят, без да ни обръщат внимание. Пък и какво ли можехме да им кажем с юридическото си образование?
— И ние така си помислихме — каза лекарят. — Но проверихме. Последните два пъти се е хранил на банкети по случай конгреса на каратистите. От триста души нито един няма оплакване.
Чарли се почеса по брадата. Младият лекар също. По липса на брада аз зарових пръсти в косата си. Соколов и коса нямаше, затова запали цигара, но една сестра му размаха пръст и той бързо смачка фаса на плочките.
— Проверихте ли тялото за следи от инжекции? — попита Чарли.
— Естествено, след като мистър Соколов ни каза за подозренията си. Нищо.
Чарли Ригс се обърна към Ейб Соколов. Неведнъж бяха работили заедно и се уважаваха, макар Чарли да смяташе, че Ейб малко прекалява.
— Какво е правил преди да се гътне?
— Доколкото знам — каза Соколов, — натрошил с гола ръка цяла камара дъски. — Той ме погледна. — Само дето никой не го е пребил след това.
— Разбирам — каза Чарли. Ако наистина разбираше, значи беше единствен сред нас. — Мисля да отскоча до Конгресния център.
Спях си кротко в леглото съвсем сам, ако не се броят две възглавници, когато четири фара надникнаха злобно през прозореца и два клаксона нададоха вой. Извъртях се и погледнах часовника. Зеленикавите светещи цифри прескочиха от 2:57 на 2:58 тъкмо когато отпусках крака на пода. Долу в тъмното заподскача лъч на фенерче. Може би ченгетата идваха да ме приберат. Дали пък наистина не бях прескочил стената?