Добри поличби
Шрифт:
— Щом видиш хитрина, и я осуетяваш. Прав ли съм?
— Най-общо казано, най-общо казано. Всъщност насърчавам хората да я осуетят по същество. Поради неизразимото величие, нали разбираш.
— Точно така. Точно така. Значи на тебе ти остава само да осуетяваш. Защото, ако изобщо знам нещо — натърти Кроули, — то е, че раждането е само началото. Възпитанието — това е важното. Влиянията. Инак детето никога няма да се научи да използва силите си. — Той се поколеба. — Или поне няма непременно да ги използва, както е замислено.
— Без съмнение нашата страна не би имала нищо против да ти
— Точно така. Едно такова перо ще краси крилете ти — и Кроули се усмихна насърчително на ангела.
— Какво ще стане обаче с детето, ако не получи сатанинско възпитание? — попита Азирафел.
— Вероятно нищо. Така и никога няма да разбере.
— Но генетиката…
— Я не ми приказвай за генетика. Тя пък каква връзка има? — попита Кроули. — Я виж Сатаната. Създаден ангел, пък като пораснал, станал Великият противник. Хей, ако ще продължаваш да ми дрънкаш за генетика, можеш спокойно да твърдиш, че като порасне, хлапето ще стане ангел. В края на краищата баща му навремето наистина е бил голяма клечка в Рая. Да твърдиш, че като порасне, ще стане демон само защото татко му е станал такъв, е все едно да разправяш, че мишка с клъцната опашка ще народи безопашати мишки. Не. Възпитанието — то е всичко. От мене да го знаеш.
— А без сатанински влияния, на които да се противостои…
— Е, в най-лошия случай Адът ще трябва пак да започне отначало. И Земята печели още поне единайсет години. Това все би трябвало да струва нещо, нали така?
Азирафел пак придоби замислен вид.
— Значи ти твърдиш, че детето само по себе си не е зло? — изрече той бавно.
— Потенциално зло е. Потенциално добро — също, предполагам. Просто един огромен мощен потенциал, който чака да бъде оформен — Кроули сви рамене. — Както и да е, какво толкова сме се разприказвали за добро и зло? Това са просто имената на страните. Ние с тебе го знаем.
— Предполагам, че си струва да се опита — рече ангелът. Кроули кимна насърчително.
— Разбрахме ли се? — протегна демонът ръка. Ангелът я стисна предпазливо.
— Със сигурност ще е по-интересно от светците — рече той.
— В последна сметка ще е за доброто на самото дете — рече Кроули. — Ние ще сме кръстници, един вид. Ще се грижим за религиозното му възпитание, тъй да се каже.
Азирафел се ухили.
— Абе знаеш ли, никога не ми беше минавало през ум — рече той. — Кръстници. Проклет да съм.
— То това последното не е чак толкова зле — рече му Кроули. — Като му свикнеш.
Знаеха я като Скарлет. По онова време продаваше оръжие, макар че тая работа вече започваше да си губи тръпката. Никога не се задържаше на една и съща работа твърде дълго. Три-четиристотин години най-много. Човек не бива да зацикля в рутина.
Косата й беше с истински медночервен цвят — не рижав, не и кестеняв, а тъмен, лъскав меден цвят. Падаше до кръста й на плитки, за които мъжете човек убиват — и наистина често го бяха правили. Очите й бяха стряскащо оранжеви. Изглеждаше на двайсет и пет години и винаги бе изглеждала на толкова.
Караше прашен, керемиден на цвят камион, тъпкан с всевъзможни оръжия, и притежаваше
А напоследък много я биваше по машинариите.
По това време се намираше в един голям град 16 . Въпросният град беше столицата на Кумболаланд — африканска държава, която живееше в мир и сговор от три хиляди години насам. Трийсетина години тя се казваше Сър Хенри Кларксънланд, но тъй като не притежаваше абсолютно никакви минерални богатства, а стратегическата й важност беше колкото на банан, държавицата биде тласната към самоуправление с почти неприлична припряност. Кумболаланд вероятно беше бедна и без съмнение скучна, но че беше мирна — беше. Разните населяващи я племена се разбираха съвсем добре помежду си и отдавна бяха изковали от мечовете си рала; през 1952-ра на градския площад беше станало сбиване между пиян воловар и не по-малко пиян крадец на волове. Хората още приказваха за това.
16
Уж голям град. Беше колкото английско провинциално градче или, ако го кажем по американски, голям супермаркет.
Скарлет се прозя в жегата. Повя си с широкополата си шапка, заряза камиона, който вече за нищо не ставаше, на прашната улица и се шмугна в някакъв бар.
Купи си кутия бира, пресуши я на един дъх и се ухили на бармана.
— Камионът ми има нужда от поправка — рече тя. — Има ли тук някой, към когото да се обърна?
Барманът пусна огромна, сърдечна усмивка. Беше впечатлен от това как гаврътна бирата.
— Само Нейтън, госпожице. Но Нейтън се върна в Каунда да нагледа фермата на тъста си. Скарлет си поръча още една бира.
— Та тоя Нейтън… Някаква представа кога ще се върне?
— Другата седмица, може би. Може би след две седмици, скъпа госпожице. Хо, тоя Нейтън, какъв е хаймана с хаймана, а?
Той се понаведе.
— Сама ли пътувате, госпожице?
— Да.
— Опасно е. В днешно време всякакви откачалки кръстосват друмищата. Лоши хора. Не местните момчета — побърза да добави.
Скарлет вдигна идеално оформената си вежда.
Въпреки жегата барманът се разтрепера.
— Благодаря за предупреждението — измърка Скарлет. Гласът й звучеше като нещо спотайващо се във високата трева, което се забелязва само по трепкането на ушите, колчем наблизо се завърти нещо младо и крехко.
Тя докосна шапката си за сбогом и излезе навън.
Жаркото африканско слънце я мореше; камионът клечеше насред улицата, натоварен с пушки, амуниции и мини. Така доникъде нямаше да стигне.
Скарлет се вторачи в камиона.
На покрива му беше кацнал лешояд. Беше пропътувал вече почти петстотин километра заедно със Скарлет. Оригваше се тихичко.