Добри поличби

Пратчетт Терри Дэвид Джон

— Блат Флансис гладиналя казва, че тлябвало безколистно да отлупвам с йюбов и доблодетел всичко живо — възразяваше Маг.

— Не го слушай този мъж, миличко — шепнеше бавачката, докато го завиваше в малкото му креватче. — Мене слушай.

И така си вървеше.

Уговорката сработваше идеално. Победа с нулев резултат. Леля Ащорет купи на детето тротинетка, но така и не успя да го убеди да я подкара вътре из къщата. Пък и него го беше страх от Ровър.

Кроули и Азирафел зад кулисите се срещаха по автобусите, в картинни галерии и на концерти — сравняваха бележки и се подхилваха.

Когато Маг

стана на шест години, бавачката му напусна и отведе Ровър със себе си; същия ден подаде оставка и градинарят. Никой от двамата не напусна със същата бодра крачка, с която беше дошъл.

Сега пък Маг бе поет от двама частни учители.

Господин Харисън го учеше за Атила — вожда на хуните, за Влад Дракула и Мрака, присъщ на Човешкия дух 18 .

Опитваше се да научи Маг как да произнася политически речи така, че да подкокоросва тълпите и да печели умовете и сърцата на мнозинствата.

18

Избягваше да споменава, че Атила бил много мил с майка си или че Влад Дракула се отнасял особено педантично към всекидневните си молитви.

Господин Кортезе го учеше за Флорънс Найтингейл 19 , за Ейбрахам Линкълн и да цени изкуството. Опитваше се да го научи на свободна воля, на самоотверженост и на „Постъпвай с другите така, както искаш да постъпват с тебе“.

И двамата му четяха пространно откъси от Откровението на Йоана.

Въпреки упоритите им усилия Маг проявяваше прискръбни математически наклонности. Никой от учителите не беше съвсем доволен от неговия напредък.

На десет години Маг се увличаше по бейзбола; обичаше пластмасови играчки, които се преобразуваха в други пластмасови играчки, неразличими от първия комплект пластмасови играчки, освен за опитното око; обичаше колекцията си от марки; обичаше дъвка с аромат на банан; обичаше комикси, анимационни филмчета и колелото си марка БМХ.

19

Онова за сифилиса го пропускаше.

Кроули се тревожеше.

Намираха се в кафенето на Британския музей, друго убежище на уморените герои на Студената война. На масата вляво двама като че глътнали бастуни американци с костюми предаваха с потаен вид куфарче, пълно с отречени долари, на дребничка тъмнокоса женица със слънчеви очила; на масата вдясно заместник-началникът на MI-7 и офицерът от местната секция на КГБ спореха у кого да остане сметката за чая и кифлите.

Най-накрая Кроули произнесе онова, което през последното десетилетие не смееше дори да си помисли.

— Мене ако питаш — рече той, — момчето е прекалено нормално, да го вземат мътните.

Азирафел лапна още едно пикантно „яйце по дяволски“ и го преглътна с кафе. После попи устни с хартиена салфетка.

— Това е заради доброто ми влияние — усмихна се той лъчезарно. — Или по-скоро — нека им отдадем заслуженото — заради влиянието на моя малък екип. Кроули поклати глава.

— Това го отчитам. Виж какво, сега той

трябваше вече да се пробва да изкривява обкръжаващия го свят според собствените си желания, да го оформя според собствените си представи — такива ми ти работи. Абе не точно да се пробва. Той ще го прави, без дори да се усеща. Да си забелязал някакво доказателство за нещо такова?

— Ами не, ама…

— Той вече трябва да се е превърнал в централа, произвеждаща груба сила. Такъв ли е?

— Е, не, доколкото съм забелязал, но…

— Прекалено е нормален. — Кроули забарабани с пръсти по масата. — Това не ми харесва. Нещо не е наред. Но просто не мога да напипам какво.

Азирафел си взе от ангелския кейк на Кроули.

— Е, момчето расте. И, разбира се, небесното влияние в живота му.

Кроули въздъхна.

— Просто се надявам, че ще знае как да се справи с адовата хрътка, това е.

Азирафел вдигна вежди.

— Адова хрътка?

— На единайстия му рожден ден. Снощи получих известие от Ада. — Известието беше дошло по време на „Златните момичета“, едно от любимите телевизионни предавания на Кроули. Цели десет минути Роуз му долага нещо, което би могло да бъде съвсем кратко съобщение, и когато възстановиха непъкленото излъчване, Кроули съвсем бе загубил нишката на сюжета. — Изпращат му адова хрътка да ситни до него и да го варди от всякакви злини. Най-едрата, която им се намира.

— Хората няма ли да кажат нещо по повод внезапната поява на огромно черно куче? Родителите му, като начало.

Кроули се изправи рязко и настъпи българското културно аташе, който приказваше оживено на Пазителя на антиките на Нейно величество.

— Никой няма да забележи нищо извън нормалното. Това тук ти е реалността, ангелче. А младият Маг може да прави с нея каквото си поиска, независимо дали го знае или не.

— Та кога ще се появи то? Това куче? Има ли си име?

— Казах ти. На единайстия му рожден ден. В три часа следобед. Ще се самонасочи към него, така да се каже. Предполага се, че той сам ще му даде име. Много е важно сам да му даде име. Името определя целта на кучето. Според мен ще е нещо като Убиец или Ужас, или Нощна засада.

— Ти ще бъдеш ли там? — попита нехайно ангелът.

— Не бих го изтървал за нищичко на света — отвърна Кроули. — Силно се надявам на детето да му няма нищо твърде нередно. Във всеки случай ще видим как ще реагира на кучето. Това би трябвало да ни подскаже нещо. Надявам се да го върне или да се уплаши от него. Даде ли му име, загубени сме. Той ще добие всичката си мощ — и тогава Армагедон вече ще ни причаква зад ъгъла.

— Според мен — заключи Азирафел, докато отпиваше от виното си (което тъкмо се бе превърнало от леко биещо на оцет божоле в съвсем приемливо, но доста шашардисано „Шато Лафит“, реколта 1875), — според мен ще се видим там.

Сряда

Беше горещ, задушен августовски ден в центъра на Лондон.

Единайстият рожден ден на Маг беше много добре посетен. Присъстваха двайсет момченца и седемнайсет момиченца. Присъстваха и много мъже с еднакви ниски руси подстрижки, тъмносини костюми и кобури на гърдите. Имаше екип от доставчици, домъкнали желета, торти и купи с чипс. Старинно бентли водеше парада на техните микробуси.