Добри поличби
Шрифт:
— Вярно е.
— Ха на бас, че не е вярно — заяви първият говорещ. Определени нотки в гласа му го определяха като детски, момичешки. Гласът бе обагрен с ужасено очарование.
— Всъщност точно така правят. Имах шест, преди да заминем на почивка, и забравих да им сменя клонките, а като се върнах, имах вече само една, голяма и дебела.
— Тцъ. Това не беше за пръчиците, ами за богомолките. Гледах по телевизията как една голяма женска изяде оная другата като стой та гледай.
Последва нова натежала пауза.
—
— Де да знам. Да не им се наложи да се женят, предполагам.
Хрътката успя да намести едно от очищата си върху една дупка в потрошената ограда на кариерата и се загледа надолу.
— Както и да е, същото е като с колелата — продължи авторитетно първоговорившият. — Мислех си, че ще ми подарят онова колело със седемте скорости и с тясната издължена седалка и лилаво боядисано, и въобще, а те ми подариха онова светлосиньото. С кошничка. Момичешко колело.
— Ами че ти си момиче — обади се някой.
— Това е сексизъм и нищо друго. Да раздаваш наляво надясно подаръци като за госпожички на хората само защото били момичета.
— На мене ще ми подарят куче — рече твърдо Гласът на господаря. Господарят седеше гърбом към него; хрътката не виждаше чертите му.
— Да бе, да, някой от ония грамаданските ротвайлери, нали? — попита момичето с унищожителен сарказъм.
— Не, ще е такова куче, дето можеш да се забавляваш с него — отвърна Гласът на господаря. — Не някое голямо… очите сред копривата бързо се снишиха…
— … ами такова куче, дето е страшно умно и се завира по заешки дупки, а едното му ухо е много смешно и като че ли вечно е обърнато на обратно. Освен това ще е истински помияр. Улична превъзходна.
Нечуто за онези вътре, на ръба на кариерата проехтя мъничка гръмотевичка. Може би бе предизвикана от внезапното втурване на въздух във вакуума, причинен от превръщането на много едро куче в дребно кутре.
Последвалото слабо изпукване може и да се дължеше на ухо, което се извръща на обратно.
— И ще го нарека… — продължи Гласът на господаря. — Ще го нарека…
— Да? — обади се момичето. — Та как викаш, че ще го наречеш?
Хрътката чакаше. Това беше мигът. Наименуването. То щеше да й даде цел, предназначение, идентичност. Очите й засияха в матовочервено, макар че в момента се намираха много по-близо до земята; лиги покапаха сред копривата.
— Ще го нарека Куче — заключи твърдо Господарят. — С такова име си спестяваш сума ти дертове.
Адската хрътка се спря. Дълбоко в своя дяволски кучешки мозък тя осъзнаваше, че нещо не е наред, но не се ли подчинеше, тя беше нищо, а внезапно бликналата огромна обич към Господаря надделя над всички опасения. Че коя беше тя, та да има думата колко голяма да бъде, тъй де?
И се затича в тръс надолу по хълма към своята съдба.
Странна работа. Винаги й се бе искало да
— Ти каза, че бил той! — изпъшка Азирафел и разсеяно обърса и последната бучка сметанова торта от ревера си. После облиза пръсти.
— Той беше — заяви Кроули. — Тъй де, редно е аз да съм наясно, нали така?
— Тогава значи се намесва някой друг.
— Друг няма! Само ние сме, ясно? Доброто и Злото. Едната страна или другата. Той тресна по кормилото.
— Направо ще се шашнеш на какво могат да те направят там, долу — заяви той.
— Чини ми се, че ще е подобно на онова, дето те правят там, горе — отвърна Азирафел.
— Я стига! Вие там си имате Божия милост — тросна му се Кроули.
— Така ли? Ти в Гомора ходил ли си?
— Че как — отвърна демонът. — Имаше една страхотна кръчмичка, дето забъркваха едни страхотни коктейли от ферментирали фурми с индийско орехче и смляна лимонова трева…
— Имах предвид след онова.
— О.
Азирафел заяви:
— Нещо трябва да е станало в болницата.
— Не може да е станало! Беше пълно с хора!
— Чии хора? — запита студено Азирафел.
— Мои хора — поправи се Кроули. — Е, не точно моите хора. Нали ме разбираш. Сатанисти.
Опита се да го произнесе презрително. Освен, разбира се, по въпроса, че светът е невероятно интересно място, на което и двамата искаха да се радват възможно най-дълго, демонът и ангелът бяха на едно мнение за твърде малко неща. Но що се отнася до разни хора, които по една или друга причина бяха склонни да се кланят на Принца на мрака, двамата направо си бяха плюли в устите. Кроули винаги се бе срамувал от тях. Не биваше да се държиш с тях грубиянски, но нямаше как да не изпитваш към тях същите чувства, каквито ветеран от Виетнам би изпитвал към човек, дето се изтупва с военни дрешки на събранията на махленския доброволен отряд.
Освен това тях вечно ги тресеше такъв потискащ ентусиазъм. Вземете например всички ония истории с обърнатите кръстове, пентаграмите и петлетата. Повечето демони се озадачаваха. Това хич, ама хич не беше необходимо. За да станеш сатанист, беше нужно само усилие на волята — нищо повече. Можеше цял живот да си си такъв, без хабер да си нямаш що е то пентаграм и без да си виждал мъртво петле другаде освен в тенджерата.
Освен това някои сатанисти от старата школа всъщност, като си помислиш, си бяха съвсем порядъчни люде. Те изговаряха думи и извършваха движения също като онези хора, които смятаха за свои противници, а после се прибираха вкъщи и си живееха през останалите дни от седмицата животец, изпълнен с тиха, непретенциозна посредственост, без през ум да им мине каквато и да било необичайно зла мисъл.