Добри поличби
Шрифт:
Името на младата жена беше Анатема Дивайс. Тя не беше поразително красива. Всичките й черти, разгледани поотделно, бяха изключително хубави, но лицето й в цялост внушаваше впечатлението, че е стъкмено набързо от наличния материал без позоваване на никакъв предварителен план. Вероятно най-подходящата дума ще е „привлекателна“ — макар че хората, които знаят какво означава тя и как се пише, може би биха добавили и „темпераментна“. „Темпераментна“ обаче твърде много лъха на петдесетте години, така че сигурно
Младите жени не бива да излизат сами в тъмна доба — дори в Оксфордшър. Но при опит да си пообщува с Анатема Дивайс всеки дебнещ маниак щеше да бъде посечен, не само образно казано. В края на краищата тя беше вещица. И тъкмо защото беше вещица, нямаше много-много вяра на защитните амулети и заклинания; разчиташе най-вече на трийсетсантиметров нож за хляб, затъкнат в колана й.
Тя погледна през стъклото и донагласи нещо. Замърмори под носа си.
Земемерите често си мърморят под носа. Мърморят си неща като: „Скоро оттука ще минава допълнително шосе — докато кажеш копче, и хоп, вече си минал!“ или: „Това са три цяло и пет метра плюс-минус мустачето на комар.“
Това тук беше съвсем друг вид мърморене.
„Черна нощ, луна сияйна — мърмореше Анатема. — Изток-запад, запад-югозапад… запад-югозапад… пипнахте…“
Вдигна сгънатата карта на Кралското картографско управление и я разгъна на светлината на фенерчето. После извади прозрачна линийка и молив и внимателно начерта върху картата линия. Тя пресичаше друга начертана с молив линия.
Усмихна се — не защото беше кой знае колко забавно, а защото бе успяла да свърши добре една много завързана работа.
После сгъна странния теодолит, завърза го отзад на черния старомоден велосипед, опрян на плета, провери дали Книгата е в кошницата и подкара всичкото това към мъгливия път.
Велосипедът беше стар-прастар, с рамка, очевидно направена от канализационни тръби. Беше създаден далеч преди изобретяването на трите скорости — най-вероятно веднага след изобретяването на колелото.
Но до селото й оставаше почти цял склон път. С развяна от вятъра коса и наметало, което се издуваше зад нея като запасна котва, тя остави двуколесната бричка да препуска тромаво в топлия въздух. Поне по това време нощем нямаше движение.
Моторът на бентлито правеше „пинк! пинк!“, докато се охлаждаше. От друга страна, ядът на Кроули се разгаряше.
— Каза, че си видял, че имало табела! — тросна се той.
— Е, толкова бързо профучахме…, пък и си мислех, че ти си бил тук и преди.
— Преди единайсет години!
Кроули захвърли картата на задната седалка и отново запали мотора.
— Може би трябва да питаме някого — предложи Азирафел.
— О, да бе — рече Кроули. — Ще спрем и ще попитаме първия човек,
Той рязко превключи на скорост и с рев зави по забутаното пътче.
— Има нещо странно в този район — рече Азирафел. — Усещаш ли го?
— Какво?
— Я забави ход за малко.
Бентлито отново забави ход.
— Странно — измърмори ангелът. — Постоянно получавам някакви проблясъци на… на… Той притисна слепоочията си.
— Какво? Какво? — възкликна Кроули. Азирафел се вторачи в него.
— На любов — рече той. — Някой наистина обича това място.
— Моля?
— Струва ми се, че тук витае едно такова огромно чувство на любов. Не мога да ти го обясня по-добре. Особено пък на тебе.
— Искаш да кажеш като…? — начена Кроули. Последва бръмчене, писък и дрънчене. Колата спря. Азирафел примигна, отпусна ръце и плахо открехна вратата.
— Блъснал си някого — рече той.
— Не, не съм — възрази Кроули. — Някой е блъснал мен. Излязоха. На шосето зад бентлито лежеше прострян велосипед; предното му колело беше огънато в похвално добре издокарана лента на Мьобиус. Задното прещрака злокобно няколко пъти и спря.
— Да бъде светлина — рече Азирафел. Бледосиньо сияние огря пътя.
От канавката край тях някой се обади:
— Как го направи, по дяволите? Светлината изчезна.
— Кое? — попита виновно Азирафел.
— Хммм… — сега гласът прозвуча смутено. — Май съм си ударила главата в нещо…
Кроули впери поглед в дългата метална драскотина върху лъскавата боя на бентлито и трапчинката на бронята. Трапчинката се заглади с пукот. Боята заздравя.
— Станете, млада госпожице — рече ангелът и издърпа Анатема от папрата. — Нямате счупени кости. — Това беше твърдение, а не надежда; имаше една дребна фрактура, но Азирафел не издържа на сгодния случай да стори добро.
— Фаровете ви не светеха — започна тя.
— И вашите — рече виновно Кроули. — Което си е вярно, вярно си е.
— С астрономия се занимаваме, а? — рече Азирафел и изправи колелото. От кошницата отпред изпопадаха разни неща. Той посочи очукания теодолит.
— Не — отвърна Анатема. — Искам да кажа, да. А я вижте какво направихте с горкичкия стар Фаетон.
— Моля? — рече Азирафел.
— Колелото ми. Цялото е огънато на…
— Да се смаеш колко са гъвкави тия стари машини — рече ведро ангелът и й връчи велосипеда. Предното колело блестеше на лунната светлина идеално кръгло като някой от кръговете на Ада.
Тя се вторачи в него.
— Е, след като вече всичко е ясно — рече Кроули, — може би ще е най-добре всички да си вървим по ъ-ъ… Ъъ… Вие съвсем случайно да знаете пътя за Долен Тадфийлд?