Добри поличби
Шрифт:
Пепър го сръчка и заклати настоятелно глава.
— Австралия ще е за Кучето — очите на Адам горяха с огъня на сътворението. — Щото на него му трябва много пространство да тича из него. Пък и е пълно със зайци и кенгура, да си ги гони и…
Облаците се разпълзяха напред и встрани като мастило, излято в купа прозрачна вода — пълзяха по небето по-бързо от вятъра.
— Ама то няма да има никакви зай… — изпищя Уенслидейл.
Адам не слушаше — поне не се вслушваше в никакви гласове, идващи извън собствената му глава.
— Всичко тук е твърде голяма бъркотия — рече той. — Трябва да започнем отначало. Така ще е най-добре. Ще направим услуга на Земята, като се замислите. Направо
— Памет, разбираш ли — обясни Анатема. — Тя работи и напред, и назад. Искам да кажа родовата памет. Нют я изгледа учтиво, но объркано.
— Онова, което се опитвам да кажа — търпеливо заобяснява тя, — е, че Агнес не е виждала бъдещето. Това е просто метафора. Тя си го е спомняла. Не много добре, разбира се, а докато се прецеди през собствените й разбирания, често и доста се е омотавало. Според нас е най-добра в припомнянето на неща, които ще се случат на потомците й.
— Но ако ходиш някъде и правиш нещо само защото тя го е писала, а онова, което е писала, е нейният спомен за местата, където ще отидеш, и нещата, които ще направиш — рече Нют, — то…
— Знам. Но съществуват… ъ — ъ… известни доказателства, че точно така става — отвърна Анатема.
Погледнаха картата, разгъната помежду им. До тях радиото мърмореше. Нют твърде ясно съзнаваше, че до него седи жена. „Бъди професионалист — заповяда си той. — Ти си войник, нали? Е, на практика. Тогава се дръж като войник.“ Замисли се усърдно за част от секундата. „Е, тогава се дръж по най-добрия начин за един уважаван войник.“ Принуди се да насочи вниманието си обратно към непосредствения проблем.
— Защо Долен Тадфийлд? — попита той.
— На мен ми стана интересно просто заради времето. Оптимален микроклимат — така му викат. Това ще рече, че Долен Тадфийлд е малко селище със свое лично хубаво време.
Погледна тетрадките й. В това място определено си имаше нещо странно, дори и ако не обръщаш внимание на тибетците и НЛО-тата, от които като че напоследък бъкаше целият свят. Областта около Тадфийлд не само притежаваше тъкмо онзи климат, по който можеш да си сверяваш календара, но и беше забележително устойчива на промени. Там като че ли никой не строеше нови къщи. Населението май не беше от най-активните. Като че имаше повече гори и плетища, отколкото е нормално да очакваш в днешно време. Единствената фабрика за батерии, която бяха отворили тук, след година-две бе фалирала и на нейно място се нанесе старомоден свинар, който пускаше прасетата да тичат на воля из ябълковите градини и продаваше свинското си на премиални цени. Двете местни училища като че притежаваха блажен имунитет спрямо менящите се моди в образованието. Магистрала, която би превърнала по-голямата част от Долен Тадфийлд в някаква си вилна зона „Щастливият Шопар“ на кръстовище 18, променяше курса си и се отклоняваше с осем километра, заобикаляйки в полукръг, а после продължаваше, напълно забравила избягнатото от нея малко островче от селска неизменност. Като че никой така и не знаеше защо; един от участвалите земемери бе получил нервно разстройство, втори бе станал монах, а трети беше драснал в Бали да рисува голи жени.
Сякаш голяма част от двайсти век бе отбелязала няколко квадратни километра със „Забранена територия“.
Анатема измъкна друг фиш и го подхвърли през масата.
— Наложи се да обикалям и да се ровя из архивите на много графства — обясни Анатема.
— Защо е 2315? То е по-ранно от другите.
— Агнес времената ги е уйдурдисвала малко както й дойде. Според мен не винаги е знаела кое къде се пада. Нали ти казах, векове наред сме разработвали система, с която да ги навържем.
Нют
— Тази е била необикновено тъпа за жена с името Агнес — отбеляза Анатема.
— Защо Прави и Акуратни? — попита Нют.
— Прави в смисъл на точни или безпогрешни — обясни Анатема с отегчения тон на човек, обяснявал това и преди. — Навремето думата е означавала това.
— Ама виж… — подзе Нют…
… той почти беше успял да се самоубеди, че НЛО-то не е съществувало и е било просто прищявка на въображението му, а тибетецът би могъл да е… ами той работеше по въпроса, но каквото и да е било там, то не е било тибетец. Ала онова, в което все повече и повече се убеждаваше, беше, че се намира в една стая с много привлекателна жена, която явно всъщност го харесваше или поне не й беше неприятен, което за Нют определено си беше начало. Съвсем очевидно наоколо ставаха купища странни неща, но ако наистина се постараеше и подкараше лодката на здравия разум срещу бесния поток на доказателствата, той можеше да се престори, че всичко това са… например метеорологични балони или пък Венера, или пък масови халюцинации.
Накратко, с каквото и да мислеше Нют в момента, не го правеше с мозъка си.
— Ама виж — рече той, — светът нали няма наистина да свърши сега, а? Искам да кажа, просто се огледай. Не е като да има някакво международно напрежение… е, поне не повече от нормалното. Защо не зарежем всичко това замалко и просто не… ох, знам ли, може би просто бихме могли да поизлезем на разходка или нещо такова, искам да кажа…
— Не разбираш ли? Тук има нещо! Нещо, което влияе върху цялата област! — възкликна тя. — Изкривило е всички лей-линии! То защитава района от всичко, което би могло да го промени! То е… то е… — Ето на, пак: в ума й трепна мисълта, която тя не можеше, не й беше позволено да улови — също като сън на събуждане.
Прозорците затракаха. Навън една жасминова клонка, люшкана от вятъра, затропа настоятелно по стъклото.
— Но не мога да го фиксирам — закърши пръсти Анатема. — Всичко опитах.
— Да го фиксираш?
— Пробвах с махалото. С магодолита опитах. Нали разбираш, аз съм екстрасенс. Но то като че ли се движи.
Нют все още беше достатъчно с всичкия си, за да си преведе това както трябва. Когато повечето хора кажат:
„Нали разбираш, аз съм екстрасенс“, те имат предвид „имам твърде будно, но не и оригинално въображение/лакирам ноктите си в черно/приказвам на папагалчето си“; когато го казваше Анатема, то звучеше така, сякаш си признаваше за някаква наследствена болест, от която би предпочела да не беше засегната.
— Армагедон се мести? — удиви се Нют.
— Различни пророчества твърдят, че първо трябва да дойде Антихристът — обясни Анатема. — Агнес твърди, че е той. Не мога да го видя…
— Или пък тя — обади се Нют.
— Какво?
— Може да е и „тя“ — обясни Нют. — В двайсти век живеем в края на краищата. Равенство във възможностите.
— Според мен ти не го приемаш съвсем на сериозно — скастри го тя. — Както и да е, тук няма никакво зло. Тъкмо това не разбирам. Има само любов.
— Моля? — възкликна Нют.
Тя го погледна безпомощно.
— Трудно е за обясняване — призна си тя. — Нещо или някой обича това място. Обича всеки сантиметър от него толкова силно, че тази обич закриля и предпазва мястото. Дълбока, огромна, пламенна любов. Как може тук да започне нещо лошо? Как може краят на света да започне от подобно място? Този град е от онези, в които ти се иска да израснат децата ти. Той е рай за хлапетата — тя се усмихна едва-едва. — Трябва да видиш местните хлапета. Нереални са! Направо като излезли от „Само за момчета“! Изранени колена и „страшна работа!“, и стъкълца, и…