Добри поличби

Пратчетт Терри Дэвид Джон

Извънземното и колегата му се спогледаха.

— Оставяме стария киселинен дъжд да се трупа, сър, а? — рече то. — Отпуснали сме му крайчеца на старите въглеводороди, май?

— Моля?

— Бихте ли могли да ми кажете албедото на планетата си, сър? — помоли жабокът, като продължаваше да зяпа колко интересно.

— Ъ-ъ… не.

— Е, съжалявам, че трябва да ви го кажа, сър, но полярните ви ледени шапки са под приетия за планета от тази категория размер, сър.

— Леле-мале — възкликна Нют. Чудеше се на кого би могъл да разкаже

за това и осъзнаваше, че абсолютно никой не би му повярвал.

Жабокът се наведе по-наблизо. Като че нещо го притесняваше, доколкото Нют успяваше да долови от лицеизраза на извънземната раса, с която никога досега не се беше срещал.

— В този случай ще пропуснем да го забележим, сър.

Нют заломоти:

— О. Ъ. Ще се погрижа за това… такова, като казвам, че аз ще се погрижа, искам да кажа, че такова, според мен това, Антарктика, принадлежи на всички страни или нещо такова и…

— Сър, става въпрос за това, че бяхме помолени да ви предадем послание.

— О?

— Посланието гласи: „Изпращаме ви послание за вселенски мир, космическа хармония и такива работи.“ Край на посланието.

— О — Нют го запреобръща наум. — О. Много любезно от ваша страна, сър.

— Имате ли някаква представа защо бяхме помолени да ви предадем това послание, сър? — попита жабокът.

На Нют му просветна.

— Ми такова ъ-ъ… според мене — занарежда той, — щото нали Човечеството, такова, нали, трябва да обуздае атома и…

— И ние нямаме, сър — Жабокът се изправи. — Някой от ония феномени ще да е, предполагам. Е, ние по-добре да си ходим.

То поклати колебливо глава, врътна се и се заклатушка обратно към чинията, без дума да каже повече.

Нют подаде глава от прозореца.

— Благодаря!

Дребното извънземно се изниза покрай колата.

— Ниво на въглеродния двуокис над 0,5 процента — изрече то със скрибуцащ глас и го изгледа многозначително. — Наясно сте, че може да си навлечете обвинение, че сте господстващ животински вид под влиянието на импулсивно консуматорство, нали?

Двамата изправиха третото извънземно, извлякоха го обратно нагоре по рампата и затръшнаха вратата.

Нют изчака малко, в случай че последва някакво зрелищно светлинно шоу, но чинията просто си стоеше там. Най-накрая мина в тревната ивица и я заобиколи. Когато погледна в огледалото за обратно виждане, се замисли виновно. Но за какво?

„И на Шадуел дори не мога да го разкажа, щото той сигурно ще ми вдигне страшна врява, задето не съм им преброил зърната!“

* * *

— Както и да е — заяви Адам. — Вие това с вещиците съвсем погрешно сте го разбрали.

Ония седяха на една порта сред полето и гледаха как Куче се търкаля в кравешките пити. Малкото помиярче май страхотно се забавляваше.

— Четох за тях — продължи той на малко по-висок глас. — Всъщност те открай време са си били прави и е погрешно да бъдат преследвани с Британска инквизиция и тям подобни.

— Майка ми

каза, че те са били просто интелигентни жени, които са протестирали по единствения им достъпен начин срещу задушаващата несправедливост на доминираната от мъжете обществена йерархия — обясни Пепър.

Майка й четеше лекции в политехническото училище „Нортън“ 37 .

— Да, ама тя, майка ти, открай време си ги разправя тия — обади се Адам след малко. Пепър кимна дружелюбно.

— Каза още, че в най-лошия случай били свободомислещи жени, изповядващи прогенеративния принцип.

— Какъв е тоя прогнепротивен принцип? — поинтересува се Уенслидейл.

— Де да знам. Май имаше нещо общо с коловете, дето ги украсяваме за Първи май, така мисля — обясни не много убедено Пепър.

37

Денем. Вечер гледаше на пауъртаро на изнервени служители, защото старите навици умират трудно.

— Е, аз пък си мислех, че се кланят на дявола — намеси се Брайън, но без машинално презрение. Към цялата работа с почитането на дявола Ония се отнасяха без предразсъдъци. Те се отнасяха към всичко без предразсъдъци. — Тъй де, дяволът по го бива от някакъв си тъп кол.

— Тъкмо тука бъркаш — забеляза Адам. — Не е дяволът. Някакъв друг бог е или нещо такова. С рога.

— ’Начи дяволът — настоя Брайън.

— Не — търпеливо заобяснява Адам. — Хората просто са ги бъркали. Той просто също е рогат. Казва се Пан. И е наполовина пръч.

— Коя половина? — поинтересува се Уенслидейл.

Адам се позамисли.

— Долната — заключи той най-накрая. — Ти пък как така не го знаеш? Аз си мислех, че това всеки го знае.

— Пръчовете нямат долна половина — заяви Уенслидейл. — Имат предна половина и задна. Също като кравите.

Погледаха още малко Куче, като тропаха с пети по портата. Беше твърде горещо за мислене.

После Пепър се обади:

— Щом има кози крака, не трябва да има рога. Те са към предната половина.

— Не съм си го измислил аз, нали така? — рече обидено Адам. — Просто ви обяснявах. Сега научавам, че съм си го измислил. Няма нужда да се заяждате с мене.

— Както и да е — продължи Пепър. — Тоя тъп Пън няма какво да ми циври тогава, че хората го били бъркали с дявола, щом е с рога. Хората просто са длъжни да кажат „А, ето го дявола“.

Куче започна да рови в една заешка дупка. Адам, на когото като че ли нещо му тежеше на душата, пое дълбоко дъх.

— Ама не трябва всичко да го вземате толкова буквално — възкликна той. — Тъкмо там е проблемът в днешно време. Груб материализъм. Точно хората като вас са тия, дето секат дъждовните гори и правят дупки в озоновия слой. В озоновия слой има една такава грамаданска дупка само зарад такива груби материализми като вас.