Досиетата „Орегон“
Шрифт:
— Хитро, нали, шефе?
— Да.
— Идват и просто поглъщат жертвите си. — Марк жестикулираше оживено. — И ги издърпват до тайната си база. Имат предостатъчно време да ги разтоварят и после да ги разглобят. Вместо да ровят като хиени, тези типове връхлитат върху плячката си като лъвове.
— Защо да разглобяват корабите? — Кабрило размишляваше на глас. — Защо не променят външния им вид, не напишат ново име на кърмата и не ги продадат или не плават с тях?
— Не помислих за това, но има логика.
— Какво знаем за компанията собственик на сухия док? Чакай, как се нарича?
— Сухият док ли? — попита Мърфи и
— Остроумно. Коя е компанията?
— „Европейски и ориенталски линии“ — ЕОЛ. Съществува от стотина години. По-рано е била държавна, но през последното десетилетие повечето акции са купени от неизвестни лица.
— Фасадни компании?
— Толкова кухи, че дори имената им звучат фалшиво. „Търговски консултанти“, „Търговия Аякс“, „Равностойни международни партньори“, „Финансови проби“, всичките с ограничена…
— Отговорност — довърши изречението му Хуан и в същия миг му хрумна нещо. — Почакай. „Проба“ е термин, който се употребява от миньорите. Джулия каза, че пиратите умирали от отравяне с живак, и смятаме, че базата им може би се намира близо до изоставена живачна мина. Дали „Финансови проби“ не притежава мини в района?
— Още не съм започнал да ровя във фасадните компании. Реших, че веднага ще искаш да научиш за сухия док.
— Да, но има да търсиш още много. Искам да знам кой е собственикът на „Маус“ — не корпоративната черупка, а реалният човек, който го притежава.
— Какво ще правиш със сухия док? Ако онова, което каза англичанката, е вярно, в трюма му може би има откраднат кораб и някои членове на екипажа са взети за заложници.
— И най-мощните влекачи на света не могат да теглят плавателен съд с размерите на „Маус“ с повече от шест-седем възела. Колко време мислиш, че ще продължи преднината им, ако ние се движим с петдесет?
Мърфи се ухили като ученик, на когото са дали ключовете на ферари, и стана да излезе.
Хуан бързо взе решение. Знаеше, че в определен момент ще трябва да раздели силите. „Орегон“ беше идеална платформа за шпионски операции, но му беше необходима гъвкавостта на хора на сушата с достъп до пътуване със самолет. Нямаше представа къде ще го отведе този случай. По всяка вероятност в Индонезия, ако „Европейски и ориенталски линии“ имаха офис там, така че моментът беше подходящ да подготви екип.
— Направи ми услуга и намери Еди Зенг. Кажи му да си приготви някои неща. Ще действаме в международен мащаб, затова да не носи нищо, което не може да мине през властите на летищата. Нека избере двама души. Качваме се на хеликоптера на Виктория Болинджър и отлитаме на лов за хиени и лъвове.
— Къде?
Кабрило посочи доклада на Марк.
— Ще разберем отговора, докато кацнем в Япония.
9
Антон Савич предпочиташе да се срещне с Шиер Сингх в офиса му в центъра на Джакарта, но твърдоглавият сикх настоя да се видят на мястото на най-новия му бизнес, срещу пролива Сунда на Суматра. Савич се страхуваше от летене, след като години наред беше кръстосвал Съветския съюз със самолети на „Аерофлот“, и би се качил на ферибот, въпреки големия брой морски катастрофи в Индонезия, но му се размина, понеже Сингх му предложи да използва хеликоптера на компанията.
Сега гледаше през пожълтелия плексиглас плажната ивица, която сякаш пазеше джунглата от морето. Пейзажът беше праисторически. Селата, над които летяха,
Как беше възможно народ, който познава такъв рай като архипелага, да построи град като Джакарта — град с осемнадесет милиона души население, задръстено улично движение, престъпност, беднотия, болести и смог, гъст и отровен като атака с иприт през Първата световна война? В бързината си да се модернизират индонезийците бяха възприели най-лошото, което можеше да предложи Западът, и се бяха отказали от най-доброто в културата си. Бяха създали разнородна смесица от комерсиалност, корупция и наченки на бързо избуяващ религиозен фанатизъм, застрашително клатеща се на ръба на краха. Савич имаше връзки и беше научил, че Съединените щати тайно са изпратили над хиляда войници, за да обучават местните сили да се бият във войната на двадесет и първия век.
Пилотът докосна ръката му и посочи напред. Савич с нежелание отмести поглед от спокойно плаващата шхуна и съсредоточи вниманието си върху крайната им цел.
Комплексът беше скрит в един залив от скалист нос, затова Савич видя само флотилията закотвени кораби. Дори от това разстояние и височина личеше, че са изоставени. Стоманените корпуси на някога гордите плавателни съдове бяха надживели полезността си. Няколко бяха обвити в блещукащи ореоли от разлято гориво — същински трупове, обградени от собствената си кръв и изпражнения. Един беше стоял тук толкова дълго, че беше ръждясал. Носът и кърмата сочеха към небето, а пречупеният комин се очертаваше в средата като орех в гигантска орехотрошачка. На половината разстояние до хоризонта линия от петролно замърсяване прорязваше широка дъга в залива.
Хеликоптерът зави покрай носа и стигна склада за отпадъци „Карамита“. Още кораби с всевъзможни размери и външност бяха натикани в залива като добитък, воден на заколение. Два супертанкера, дълги по триста метра, бяха изтеглени на наклонения бряг от огромни лебедки. Цяла армия хора се тълпеше около тях. Блестяха оксижени. Досами водата се извисяваше кран на широки гъсенични вериги — вдигаше стоманените части веднага щом ги отрежеха и ги пренасяше далеч на брега, където други работници ги режеха на по-лесно преносими парчета. Един екип изтръгваше тръбите и електрическите кабели от вътрешността на корпуса — изкормваше супертанкера, сякаш бе убито животно, което съвсем скоро ще транжират.
В известно отношение наистина беше така. По-малките парчета метал се товареха на вагонетки и се отправяха на кратко пътуване на север, към стоманопреработвателния завод „Карамита“. Там отпадъците се разтопяваха и преработваха в стоманени подпорни греди, предназначени за неспирното строителство в Китай. Отвъд модерния стоманопреработвателен завод искреше изкуствено езеро, сгушено зад най-голямата хидроелектрическа централа в Индонезия — двигателят на тежката индустрия в негостоприемната джунгла.