Досиетата „Орегон“
Шрифт:
— По твоя заповед вече започнахме да събираме.
— Да, добре. А хората ти? Ще направят ли необходимото, когато дойде моментът?
— Лоялността им е безспорна. Савич и неговите европейски банкери никога няма да разберат откъде им е дошло, когато нанесем удара.
Шиер изпита гордост от увереността в гласа на сина си. Момчето му приличаше на него. Беше сигурен, че ако Абхай не беше роден в заможно семейство, сам щеше да спечели богатство, да си проправи път нагоре, както беше направил той на млади години.
—
— Не, татко, ти ги набута. Ти превърна страха и алчността им в свое предимство и сега това ще ги унищожи всичките.
— Не искам да ги унищожавам, Абхай. Запомни: можеш да продължиш да ядеш плодове от умиращо, но не и от мъртво дърво. Савич, Фолкман и другите ще страдат, но ние ще оставим достатъчно от тях, за да пируваме дълго.
10
— Ще направиш пътека в килима — каза Еди Зенг от мекия тапициран стол в ъгъла на хотелската стая.
Хуан Кабрило мълчаливо отиде до прозореца — дори през проливния дъжд се виждаха зашеметяващите светлини на района Гинза, спря и сплете пръсти зад гърба си. Широките му рамене бяха сковани от напрежение. „Орегон“ бързо се приближаваше към плаващия сух док „Маус“ и скоро щеше да пристъпи към действие. Мястото му беше там, на мостика, а не в хотелски апартамент да чака Марк Мърфи да се обади с информация за собствениците на „Маус“. Чувстваше се като в клетка.
Дъждът замъгляваше гледката към града от стаята им на четиринадесетия етаж и напълно съответстваше на настроението му.
Двадесет и четири часа бяха изминали, откакто слезе от хеликоптера, изпратен да вземе Виктория Болинджър. Представителят на Кралското географски дружество, брадат мъж с жълто-кафяв шлифер, чакаше на ветровитата площадка, за да ги посрещне. Веднага пролича, че с Тори не се познават. Мъжът се представи като Ричард Смит и благодари на Кабрило, че е спасил Виктория, но беше сдържан и дори предпазлив. Тори очевидно беше благодарна на Хуан и го целуна по бузата. След това санитарят я заведе до линейка на някаква частна клиника, уредена за нея от Смит.
Преди да се качи, Тори вдигна ръка. Сините й очи се втренчиха в Кабрило.
— Снощи си спомних нещо от спасяването.
„Охо“ — помисли си той.
— Докато бях затворена в каютата си, те попитах дали си от военноморския флот и ти написа нещо за частна охранителна компания. Какво беше?
Смит — вече се беше настанил на задната седалка в линейката — се наведе през вратата, за да чуе отговора.
Хуан погледна Смит, после Тори.
— Излъгах.
— Моля? — попита тя и скръсти ръце на гърдите си.
Кабрило се усмихна.
— Казах, че излъгах. Ако бях споменал, че съм господарят на ръждясал товарен кораб, който случайно има сонар за откриване на риби и неколцина водолази, щеше ли да ми повярваш,
Няколко секунди Тори не каза нищо. На лицето й се изписа недоверие. Тя озадачено повдигна вежди.
— Сонар за риби?
— Готвачът го използва от време на време, когато сме в някое пристанище, нали все пак трябва да вечеряме нещо.
— Тогава защо е бил включен насред океана? — почти обвиняващо попита Смит.
Кабрило не престана да се усмихва, играеше ролята си.
— Чист късмет, предполагам. Радарът започна да пиука, когато минахме над „Авалон“. Дежурният забеляза размерите му и помисли, че или сме открили най-големия кит в историята, или нещо не е наред. Извикаха ме на мостика и решихме да се върнем. „Авалон“ не се движеше, така че отхвърлихме теорията за чудовищен кит. И после нарамих акваланга и се гмурнах да видя.
— Разбирам — кимна Смит.
Не изглеждаше убеден и това затвърди подозренията на Хуан, че нито Тори, нито сдържаният англичанин са членове на Кралското географско дружество. Първата му мисъл беше, че са от Кралския военноморски флот и „Авалон“ е шпионски кораб, по всяка вероятност наблюдавал севернокорейската или руската тихоокеанска флота от Владивосток. Но ако случаят беше такъв, това означаваше, че пиратите могат да превземат и да потопят модерен боен плавателен съд, натоварен със сложна електроника, да избият екипажа в светкавична атака и да избягат незабелязано. Кабрило не можеше да повярва в това. Тогава може би бяха бивши служители на Кралския флот и корабът наистина принадлежеше на Географското дружество, но пак изпълняваха някаква мисия.
— Благодари на готвача от мое име — каза Виктория и линейката потегли.
Хуан, Еди и двамата бивши „тюлени“, избрани от Зенг, останаха сами да уредят транспорта си. Вместо да наемат кола или да намерят железопътна гара, взеха хеликоптера, който ги бе докарал от „Орегон“, и отлетяха за Токио, където Макс Ханли беше запазил четиристаен апартамент на името на една от фасадните компании на Корпорацията. И сега чакаха тук. „Тюлените“ прекарваха повечето си време в големия салон за фитнес в хотела, а Кабрило крачеше из стаята и внушаваше на мобилния си телефон да иззвъни. Еди го пазеше да не опустоши помещението от отчаяние или скука.
— Наистина изтърках килима. Може да поискат да го платя — без да се обръща, каза Хуан.
— Ами язвата ти? Доктор Хъксли май не ти даде антиацид.
Кабрило го погледна.
— Това е от октопода с подправки, който изядох, а не от стрес.
— Щом казваш — отвърна Еди и отново зачете вестника.
Хуан продължи да гледа дъжда. Мислите му се пренесоха на шестстотин мили, на мястото му в оперативния център на „Орегон“. Корабът не за пръв път влизаше в битка без него и въпреки че имаше доверие на екипажа, той искаше да участва в акцията срещу трафикантите на хора.