Досиетата „Орегон“

Cussler Clive

„Господи, на колко години бях, когато го видях?“ — запита се Кабрило. На не повече от седем-осем. Връщаха се от дома на леля му в Сан Диего. Баща му шофираше, а майка му седеше на предната седалка. Тя извика, за да предупреди баща му за задръстването, няколко секунди, след като той беше ударил спирачки, и се обърна да види как е Хуан.

Стори му се, че измина цяла вечност, докато пълзяха сантиметър по сантиметър по магистралата. По едно време бяха до кола със санбернар на задната седалка. За пръв път виждаше такова куче и беше очарован от размерите му. И до ден-днешен се заричаше, че когато най-после престане да работи, ще си купи такова огромно куче.

— Избра ли му име? — тихо попита Еди.

— Гюс — механично

отговори Хуан и в следващия миг осъзна, че е говорил на глас, и смутено млъкна.

— И какво стана после? — попита Зенг.

Кабрило разбра, че не може да остави историята недовършена.

— Най-после се приближихме до мястото на катастрофата. Една кола явно беше завила рязко и бе накарала голям камион да се преобърне. Ремаркето се беше откачило и лежеше на една страна. Задните врати бяха обърнати към шосето. Само една полицейска кола беше успяла да стигне до мястото. Ченгето вече беше закопчало шофьора на камиона и помагаше на пострадалите. Нямам представа колко бяха. Може би стотина мексикански работници натъпкани в ремаркето като сардели. Някои бяха леко ранени и помагаха на ченгето. Други бяха добре и бързаха да се разкарат от местопроизшествието. Трети тепърва ги измъкваха. Жените се грижеха за по-тежко ранените, а до тях бяха наредени трупове. Майка ми искаше да ме предпази от страшната гледка и ми каза да не гледам, но и тя не можеше да откъсне очи от кръвопролитието. Отминахме и увеличихме скоростта. Няколко минути никой не каза нищо. Мама хлипаше. Аз не бях много наясно какво съм видял, но знаех, че онези хора не трябваше да са в ремаркето. Спомням си думите на баща ми, когато мама спря да плаче. „Хуан — каза той, — каквото и да ти говорят, на този свят има зло. И то ще победи, ако добрите хора не правят нищо“. — Гласът на Кабрило изгуби мекия си тон, когато мислите му се върнаха към настоящето. — Когато пораснах, отново разговаряхме за онзи ден. Родителите ми обясниха, че контрабандисти нелегално вкарват хора от Мексико и някои от тях не издържат на пътуването. Шофьорът на камиона се признал за виновен в убийството на тридесет и шест души в пътнотранспортни злополуки и по-късно бил убит в затвора от латиноамериканска банда.

— И когато отворихме контейнера на палубата, ти видя китайците и…

— Върнах се на онази гореща магистрала и се почувствах също толкова безпомощен. След това обаче си спомних думите на баща ми.

— Какво работеше той, ако нямаш нищо против, че питам?

— Счетоводител. Но се беше сражавал в Корея и смяташе, че на земята няма нищо по-зло от комунизма.

— Щом е имал такова голямо влияние върху теб, сигурно страшно мразиш и контрабандистите, и комунистите.

— Да, точно така. Оказа се, че в дъното на нещата е Китай. — Кабрило изпитателно погледна Еди. — Не е необходимо да ти разказвам това. Ти си бил в задния им двор години.

— Виждал съм цели села, заличени от картата, защото някой е говорил против местен партиен функционер. Големите градове може и да се отворят към Запада, но провинцията както винаги се управлява безмилостно. Това е единственият начин, по който правителството може да контролира над един милиард души. Държи ги на ръба, колкото да не умрат от глад, че и да са благодарни за подаянията, които получават.

— Нещо ми подсказва, че операцията не е китайска — отбеляза Хуан.

— Добре ще е, ако е така — каза Еди. — Те имат криза с населението и нямам предвид пренаселването, макар че и това е проблем. Не, днес и през следващите двадесет години Китай ще е изправен пред нещо много по-лошо.

— По-лошо, отколкото да трябва да изхранва една четвърт от населението на света? — иронично попита Кабрило.

— Това е резултат от политиката семействата да имат по едно дете, въведоха я през 1979 година. Днес раждаемостта в Китай е 1,8 деца на жена и още по-ниска в големите градове. Една страна се

нуждае от прираст най-малко 2,1, за да изхранва населението си. Намаляващата раждаемост в Съединените щати и Европа се балансира предимно от имигрантите, затова всичко е наред. Но през следващите десетилетия броят на населението в Китай драстично ще спадне. Няма да има достатъчно хора да работят във фабриките и да се грижат за възрастните. Добави към това и културните предразсъдъци срещу момичетата, абортите, докато се избере предпочитаният пол, и убийствата на новородени и ще установиш, че в момента Китай има сто и осемнадесет момчета под десетгодишна възраст на всеки сто момичета.

— И до какво ще доведе всичко това?

— Освен ако значителна част от мъжкото население не са хомосексуалисти или не предпочитат безбрачието, до 2025 година ще има около двеста милиона мъже без семейства.

Кабрило стигна до логичния извод в лекцията на Еди.

— Мислиш, че изнасят в чужбина излишното мъжко население?

— Просто теория.

— Но правдоподобна — каза Хуан. — Нещо, за което не се бях замислял: износ на хора на едро.

— Всяка година от Китай нелегално емигрират един милион души с мълчаливото одобрение на властите. За политическите лидери в Пекин не е много трудно да въведат програма, за да се отърват от „армията ергени“, както вече ги наричат. — В гласа на Еди прозвуча горчивина. — Въпреки пропагандната кампания през последните няколко години Китай си остава жестока диктатура. Те неизменно възприемат трудния подход за решаването на всеки проблем. Искат ли да направят язовир, изселват тридесет милиона души и показват на западните репортери новите три града, които строят, но накрая натъпкват населението в селскостопански лагери.

Кабрило замълча за няколко секунди. Добре знаеше колко много Еди мрази китайското правителство. Накрая каза:

— Но на „Кра“ имаше само няколко десетки души.

— А какво е имало на кораба, който е видяла Виктория Болинджър?

— Имаш предвид хора?

— Точно така.

Кодираният мобилен телефон на Хуан иззвъня.

— Кабрило.

— Макс съм.

— Какво става? — Опита се да говори спокойно, но в гласа му прозвуча напрежение.

— Намираме се на двадесет мили зад „Маус“. Говорихме с тях и се разбрахме да ги изпреварим. След десетина минути ще изстреляме безпилотен самолет със светлочувствителна камера, която ще надникне в отворения трюм. Подготвил съм им купон, ако се стигне до престрелка.

— Добре. Как е времето? Тук вали дъжд.

— Чудесно. Няма луна. Вълнението е леко, вятърът също. Обаждам ти се, защото получихме информация за теб.

„Крайно време беше“ — помисли Кабрило, но не каза нищо.

— Мърфи разбра ли кой е собственикът на „Маус“?

— Не, все още работи по въпроса. Джулия обаче откри нещо, докато правеше аутопсии на китайците от контейнера. Давам ти я да говорите.

— Благодаря. Изпратете по електронната поща кадрите от безпилотния самолет на мобилния ми телефон. Искам да видя „Маус“ по време на прелитането.

— Добре. Ето ти Джулия.

— Как е в Токио, шефе?

— Топло суши и студени гейши.

— Обзалагам се. Мисля, че открих нещо за емигрантите. Всичките са от едно и също село — Лантан в провинция Фуджиян. Повечето са от големи семейства.

— Направи ли изследване на ДНК?

— Не. Прочетох откъси от дневник, които не са били унищожени, когато контейнерът е бил хвърлен в морето. Голяма част е нечетлива, но сканирах всичко на компютъра и преводачът го дешифрира. Фамилията на човека, написал дневника, е Ксанг. С него са били двама от братята му, неколцина братовчеди и далечни роднини. Змийската глава Ян Луо им е обещал работа в Япония. Всеки е трябвало да му плати петстотин долара, преди да напусне селото, и после още петнадесет хиляди, когато стигнат до някакъв завод за текстил в предградията на Токио.