Досиетата „Орегон“

Cussler Clive

Обърна се по гръб и се усмихна на командоса, който я бе извлякъл.

— Господи, насмалко да…

— Да, размина се на косъм.

— Другият пазач?

— Погрижихме се за него.

— Добре. Имаме само една-две минути, преди останалите да разберат, че двамата са изчезнали. — Тя свали бойния си колан, откачи презрамките и после отново ги щракна: получи се нещо като въже, дълго два и петдесет.

— Втори екип, донесете трупа.

— Прието.

— Дай ми колана си. — Линда разкопча и него и удвои дължината на въжето.

Затегна края на

импровизираното въже около кръста си, сложи си прибора за нощно виждане и извърна лице от прожекторите, за да не я заслепят.

— Дръжте ме — заповяда, когато другият екип дойде и пусна на палубата мъртвия пазач. Забеляза две неща. Едното беше, че някой се е сетил да вдигне ципа на панталоните му, а другото, че вратът му е извит под неестествен ъгъл.

Запълзя към дупката в платното. Николай го беше срязал близо до шев, затова се беше разпрало толкова лесно. Линда бе смятала да прогори дупка в материята и да пусне труповете оттам, с надеждата другите пазачи да предположат, че всичко е станало заради небрежно хвърлена цигара. Но сега процепът щеше да послужи на целите й. Другите на борда на „Маус“ щяха да помислят, че другарите им са решили да минат напряко над трюма и са паднали, понеже платното се е скъсало.

Линда приближи до отвора. Тъканта хлътна под тежестта й, но тя беше убедена, че хората й ще я удържат. Надникна в трюма и светна с фенерчето си.

Първата й грижа беше Николай. Беше паднал така, че раната му от куршума се виждаше. Като го намереха, тайната им разузнавателна мисия щеше да бъде разкрита. Линда се вгледа по-надолу. Благодарение на двуизмерната характеристика на чувствителната към светлината оптика не й се зави свят. Под нея имаше кораб, малък танкер с надстройка над кърмата. Коминът и мачтите му бяха отрязани, за да се побере под мушамата. От това положение не можеше да забележи някакви отличителни знаци или името му, но сега вече Корпорацията разполагаше с доказателство, че имат работа с похитители и пирати.

Превключи прибора от слаба на инфрачервена светлина. Образът потъмня, с изключение на нещо блестящо: на перилата на танкера се появи петно светлина, продължаваше надолу към дъното на трюма. Линда превключи на нощно виждане. Николай беше паднал върху перилата и изтичащата му кръв излъчваше топлина на инфрачервената светлина. Линда се съмняваше дали някой, освен опитен патолог ще забележи раната от куршум на окървавения и обезобразен от падането труп.

Доволна, тя извика на хората си да я издърпат.

— В трюма има танкер. Отрязали са комина, за да го поберат. Дълъг е поне сто метра.

— Видя ли името? — попита Макс от оперативния център.

— Не. Трябва да се махаме оттук. Пазачите всеки момент би трябвало да свършат обиколката си.

— Добре. Тръгвайте.

Спуснаха се в гумената лодка и бързо се отдалечиха от „Маус“.

След петнадесет минути се приближиха до „Орегон“ със скорост двадесет възела. Бензиновият двигател бръмчеше равномерно. Матросът в хангара ги наблюдаваше на екрана и щом стигнаха до кораба, угаси червените светлини и отвори вратата. „Зодиак“

се плъзна по рампата и спря. Вратите се затвориха още преди да изключат двигателя.

Макс Ханли, който ги чакаше, веднага подаде мобилния си телефон на Линда.

Тя смъкна черната плетена шапка от главата си.

— Рос слуша.

— Обажда се Хуан. Какво открихте?

— „Маус“ пренася среден по размери търговски танкер, шефе. Не можах да видя името му.

— Някаква следа от екипажа?

— Не. В трюма цареше непрогледен мрак. Обзалагам се, че или са мъртви, или са в единия влекач.

Не беше необходимо да споменават, че вторият вариант е малко вероятен.

— Свършихте страхотна работа — похвали ги Кабрило. — Налейте си допълнителна дажба грог.

— Ще си позволя да се почерпя с две чашки от коняка „Луи XIII“, който държиш в каютата си.

— Конякът трябва да се пие в специално затоплена тумбеста чаша, а не да се лочи като евтина текила.

— Ще затопля чашата — подразни го Линда. — Давам ти Макс.

Подаде телефона на Ханли и тръгна да се изкъпе и да изпие една-две чашки от коняка с цена хиляда и петстотин долара.

— Какво да направим? — попита Макс.

— Според информацията на Мърфи „Маус“ се е отправил към Тайван. Изпреварете го и вижте в кое пристанище ще влезе. Ще се срещнем там и ще действаме според обстоятелствата.

— Ами ако промени курса и се отправи към друго място?

— Следете го.

— Той се движи с три възела. Може да го следим няколко седмици, преди да стигне до суша.

— Съзнавам го. Мисли за себе си като за едно от ченгетата, проследили О. Джей Симпсън с бавна скорост по магистралите на Лос Анджелис.

— Бавна скорост? По дяволите, омарите мигрират по-бързо от тоя проклет сух док — изсумтя Макс. — Последният кораб, откраднат от флотилията на твоя японски приятел, беше танкер, нали?

— „Тоя Мару“ — каза Хуан.

— Точно така. Логично е да предположим, че „Тоя Мару“ е в трюма на „Маус“. Защо не се обадим на флота или на бреговата охрана?

— Убеден съм, че е „Тоя Мару“, но тук не става дума само за един кораб и се съмнявам дали някой на влекачите може да ни каже нещо повече. Пиратите са хитри. Помни ми думата, че един ден след като напуснат Тайпе, ще получат заповеди да отидат другаде. Ако нападнем „Маус“ сега, ще спипаме един плавателен съд и неколцина незначителни играчи. Но ако го проследим до мястото, където ще разтоварят „Тоя Мару“ или ще го замаскират, за да го използват, ще направим пробив в операциите им.

— Прав си — съгласи се Макс. — Значи ще се влачим след тях и ще видим къде ще ни отведат.

— Давам телефона на Еди. Той има списък с неща, които ще трябват за инфилтрирането му в Китай. Може да изпратиш куриер, когато минете през Корейския пролив. Хеликоптерът ни има повече от достатъчно пробег, за да стигне до Пусан. Оттам куриерът може да вземе пътнически самолет до Сингапур и да се срещне с Еди на летището.

— Чакай да взема нещо за писане. И лист. И очилата си.