Досиетата „Орегон“
Шрифт:
— Ще му предам.
— Ще се видим след ден и нещо. — Хуан прекъсна връзката и се обърна към Линкълн и другите, които чакаха заповеди. — Изглежда, полицията не знае какво се е случило, така че засега сме в безопасност. Всички ще напуснем Швейцария до шест часа. Нагласете експлозивите за двадесет нула нула. Исфординг и пазачите ще имат труден ден, но нищо няма да им стане, докато дойдат пожарникарите.
Предстоеше му дълъг път до Мюнхен, откъдето щеше да се качи на самолет и да напусне Европа. Надяваше се, че докато стигне дотам, адреналинът, все още прииждащ в тялото му, ще стихне, защото ръцете му трепереха и стомахът му се беше свил. Надяваше се
18
Хуан Кабрило познаваше този тип хора. Мъжът зад бюрото срещу него беше облечен бедно и не държеше на външния си вид, освен колкото да спазва догмите на религията си. Тюрбанът беше увит стегнато около главата му, но платът беше протрит и изцапан с петна от пот. Ризата му беше от евтин памук и тъмните кръгове под мишниците му изглеждаха постоянни. По брадата и мустаците му бяха полепнали остатъци от храна.
Кабинетът също беше обзаведен така, че да представя определен облик. Бюрото беше покрито с листове, шкафовете бяха претъпкани до пръсване. Мебелите бяха евтини, некачествени и неудобни, а плакатите на стените бяха по-подходящи за някоя индонезийска туристическа агенция. Компютърът зад бюрото беше толкова стар, че заслужаваше място в музей за древни технологии.
Жената, която покани Хуан в кабинета, вероятно беше единственото автентично нещо в цялата обстановка. Беше възрастна индонезийка, болезнено слаба и уморена. Дрехите й бяха евтини като шефа й, но Кабрило подозираше, че това е защото й плаща оскъдна заплата, а не защото самата тя се преструва, че управлява борещ се за оцеляване бизнес.
След като прочете пълното досие, съставено от Марк Мърфи преди срещата, Кабрило знаеше за Шиер Сингх и семейството му повече, отколкото беше очаквал. Богатството му се изчисляваше на почти половин милиард долара. Главата на фамилията живееше в имение с площ петстотин акра и достатъчно голяма къща, за да побере единадесетте му деца и семействата им под един покрив. Сингх имаше доверие на зетьовете си само донякъде. Бизнесът, за който отговаряха те, изглеждаше законен. Незаконните операции се ръководеха от синовете му. Абхай Сингх, най-големият, беше представителят на склада за метални отпадъци „Карамита“.
Абхай имаше офис в западнал квартал на Джакарта, близо до доковете, за да чува корабните сирени, но в същото време достатъчно отдалечен, ако някой реши да го открие.
Уреждането на срещата с Абхай Сингх беше лесно. Кабрило се свърза с компанията, докато пътуваше от Мюнхен за Джакарта, представи се за капитан на кораб, който иска да продаде за отпадъци, и поиска да знае колко ще платят „Карамита“.
Не беше облечен много по-добре от търговеца на стари кораби. Не се беше бръснал от деня, преди да отвлекат Рудолф Исфординг, и си беше сложил мазна черна перука под капитанската шапка. Дочените му панталони изобщо не бяха виждали ютия, а копчетата на ръкавите на сакото, опъващо се на огромния му корем, липсваха. Ако богаташите Сингх държаха да се представят за едва изкарващи прехраната си бедняци, Кабрило можеше със същата лекота да играе ролята на морски капитан без късмет.
Абхай Сингх прочете справката за „Орегон“, която му даде Хуан — там беше записано друго име, в момента го изписваха на корпуса на кораба. В документите бяха отбелязани размерите, тонажът, товароподемността и оборудването. Бяха приложени
— Има нещо, което не виждам, капитан… Смит — каза Сингх и изпитателно се вторачи в Кабрило. — Документите ви за собственост. Да не би плавателният съд, който искате да продадете за отпадъци, да не е ваш?
Хуан, изпълняващ ролята на Джеб Смит, един от редовните му персонажи, когато имаше работа с чиновници, отвърна на подозрителния му поглед спокойно.
— Не виждате и нещо друго. — И му даде още една купчина документи.
Сингх ги погледна недоверчиво, но когато стигна до половината на първата страница, очите му блеснаха от алчност.
— Да, точно така — каза Хуан. — Трюмовете са пълни с осем хиляди тона алуминиеви слитъци. Натоварихме ги в Карачи. Искате ли да сключим сделка, господин Сингх? Вие ще забравите, че корабът не е мой, а аз ще забравя, че когато е станал ваш, съм знаел, че на борда е имало необработен метал на стойност десет милиона долара, който не принадлежи на никого от нас двамата.
Сингх остави книжата на бюрото, сплете мургавите си пръсти и замислено погледна Кабрило.
— Защо се обърнахте към „Карамита“, капитане?
Всъщност питаше откъде някой си капитан Джеб Смит знае, че собствениците на склада за метални отпадъци са корумпирани и приемат подкупи.
— Поетите често пишат колко необятни са океаните и това е вярно, господин Сингх, но знаете ли, от друга страна светът все пак е малък. Човек чува разни неща.
— И къде ги чува тези разни неща?
Кабрило се огледа крадешком.
— На различни места от различни хора. Не си спомням кой ми каза за вашия хубав склад, но слуховете се разпространяват по-бързо от дизентерията и може да са още по-неприятни. — Отново се втренчи в Сингх и изражението му стана неразгадаемо.
Абхай разбра подтекста на думите му — продължиш ли да задаваш въпроси, ще се погрижа властите да огледат „Карамита“ по-отблизо — и се усмихна лицемерно.
— Сърцето ми се радва, като чуя как хората оценяват толкова високо бизнеса ми. Мисля, че може да се споразумеем, капитан Смит. Трябва да знаете, че цената на стоманата за отпадъци се вдигна, затова ще получите сто и десет долара за тон за целия кораб.
— Мислех, че по-скоро ще бъдат петстотин и петдесет — възрази Кабрило. Можеше да учетвори цената заради слитъците алуминий, които обещаваше, но искаше да приключи с преговорите и да се изкъпе от смрадта на непочтеност.
— Не, няма да стане — отговори Абхай разпалено, сякаш Кабрило беше обидил сестра му. — Мога да вдигна само до двеста.
— Може да вдигнете и на четиристотин, но аз ще взема триста.
— О, капитане — театрално изпъшка сикхът, държеше се, сякаш този път Хуан е обидил майка му. — Няма да имам никаква печалба на тази цена.
— Мисля, че ще имате нещо повече от печалба. И двамата знаем каква е цената на товара. Защо не се договорим за двеста и петдесет на тон и след два дни да ви докарам кораба?
Сингх се замисли. Кабрило знаеше, че по всяка вероятност „Маус“ ще стигне до „Карамита“ по същото време като „Орегон“, и се запита кое в съзнанието на сикха ще надделее — алчността или трезвият разум. Един предпазлив човек би затворил склада, докато сухият док не остави товара си и не заличи доказателствата за пиратството си, но Сингх би се полакомил да спечели цената, предложена от Хуан.