Гай-джин

Клавел Джеймс

— Граматиките са толкова редки тук, колкото и драконите, и не съм чувал за никакви японски речници, с изключение на два: този на отец Алвито от 1601, а той е на португалски — никога не съм го виждал, само съм чувал за него, — и един, над който преподобният Прини работи от години. — Лекарят смъкна бялата копринена риза на Струан, прогизнала от кръв. — Говорите ли холандски?

— Също само няколко думи. Всички студенти преводачи за Япония трябва да преминат шестмесечен курс, но Министерството на външните работи ни изпрати с първия заминаващ параход. Защо холандският е официалният чужд език, използван от японските власти?

— Не е.

Министерството на външните работи греши, и греши за много неща. Но холандският е единственият европейски език, на който могат да говорят неколцина от Бакуфу… ще го повдигна леко, вие издърпайте ботушите му, после панталоните, но внимателно.

Тайърър несръчно се подчини, като използва здравата си лява ръка.

Сега Струан лежеше съвсем гол върху хирургическата маса. От другата страна бяха наредени хирургическите инструменти, мехлемите и шишетата. Бабкот се обърна и си сложи дебела мушамена престилка. И на Тайърър тутакси му заприлича просто на касапин. Повдигна му се и едва успя да стигне до мивката навреме.

Бабкот въздъхна. „Колко стотици пъти съм си повръщал червата и после отново. Но имам нужда от помощ, а и това дете трябва да порасне.“

— Елате тук, трябва да работим бързо.

— Не мога, просто не мога…

Изведнъж гласът на лекаря стана суров:

— Ще дойдете тук веднага и ще помогнете, или Струан ще умре, но преди това ще ви напердаша.

Тайърър се запрепъва към неговата страна на масата.

— Не тук, за Бога, срещу мен! Дръжте му ръцете!

Струан отвори очи за миг при допира на Тайърър и отново изпадна в своя кошмар, бълнувайки несвързано.

Аз съм — измърмори Тайърър, като не знаеше какво друго да каже.

Отвъд масата Бабкот беше отворил някакво шишенце без етикет и вече изливаше малко от жълтеникавата маслена течност върху дебел ленен тампон.

— Дръжте го здраво — нареди той и притисна тампона към носа и устата на Струан.

Струан тутакси почувства, че се задушава и сграбчи тампона, почти го съдра с учудваща сила.

— За Бога, дръжте го — изграчи Бабкот. Тайърър отново стисна китките на Струан, забрави болната си ръка и извика, но успя да го задържи, погнусен от етерните изпарения. Струан продължи да се бори, да извръща глава, за да избегне тампона, усещайки се погълнат от тази помийна яма. Ала постепенно отмаля и после притихна.

— Отлично — рече Бабкот. — Учудващо е колко са силни понякога пациентите. — Той обърна Струан по корем, нагласи му главата, откри истинската големина на раната, която започваше от гърба, минаваше точно под гръдния кош и свършваше близо до пъпа му.

— Наблюдавайте го отблизо и ми кажете, ако се размърда… когато ви кажа, ще му дадете още етер… — Но Тайърър беше отново на мивката. — Побързайте!

Бабкот не го изчака, ръцете му засноваха, свикнали да оперират в далеч по-лоши условия. Крим и десетките хиляди умиращи войници — холера, дизентерия, едра шарка — и после: всички ранени, денонощният вой, а нощем — Дамата на лампата, която внасяше рев в хаоса на военната болница. Медицинската сестра Найтингейл 10 , която нареждаше, придумваше, заплашваше, изискваше, умоляваше, но някак си въвеждаше своите нови идеи, дезинфектираше мръсотията, пропъждаше безнадеждността и безполезната смърт и все пак намираше време да посети немощните и бедстващите по всяко време на нощта с високо вдигната петролна лампа или свещник, дето осветяваха

пътя й от легло до легло.

10

Флорънс Найтингейл (1820–1910) — организатор и ръководител на отряд от санитарки по време на Кримската война (1853–1856), създава система за подготовка на кадри за средния и младши медицински персонал във Великобритания.

— Не зная как го правеше — измърмори той.

— Моля?

За миг вдигна поглед и видя Тайърър, пребледнял, да го гледа. Съвсем го беше забравил.

— Току-що си мислех за Дамата на лампата — рече докторът, като си позволи да се разприказва, за да успокои младежа, без това да пречи на пълната му съсредоточеност върху разрязаните мускули и увредените вени. — Флорънс Найтингейл. Тя отиде в Крим само с трийсет и осем сестри и след четири месеца намали смъртността от 40 на 100 до около 2 на 100.

Тайърър знаеше тази статистика; като всеки англичанин се гордееше, че тя наистина е основателката на съвременната професия на медицинските сестри.

— Каква беше тя като личност?

— Ужасна, ако човек не държеше всичко чисто и както тя искаше. Иначе беше същински ангел в най-християнския смисъл. Родила се е във Флоренция, в Италия, оттам и името й… обаче беше англичанка до мозъка на костите си.

— Да. — Тайърър усети топлотата в гласа на лекаря. — Направо чудесна, чудесна. Познавахте ли я добре?

Бабкот не откъсваше очи от раната и сръчните си пръсти, докато, опипвайки, не откри, както се беше опасявал, срязаната част от черво. Изруга, без да забележи. Внимателно започна да търси другия край. Вонята нарасна.

— Питате за холандския. Знаете ли защо някои японци говорят холандски?

С огромно усилие Тайърър откъсна погледа си от пръстите му и се опита да запуши ноздрите си. Чувстваше, че му се повдига.

— Не, господине.

Струан помръдна. Бабкот веднага нареди:

— Дайте му още етер… точно така, не го притискайте твърде силно… Добре, добре го направихте. Как се чувствате?

— Ужасно.

— Няма значение. — Пръстите започнаха отново, почти без волята на лекаря, после спряха. Те внимателно извлякоха другата част от разсеченото черво. — Измийте си ръцете и ми подайте вдянатата игла — ей там, върху масата.

Тайърър се подчини.

— Добре. Благодаря. — Бабкот започна зашиването. Много внимателно. — Черният му дроб не е наранен, засегнат е малко, но не е разрязан. Бъбреците му също са наред. Ичибан — това казват японците за „много добре“. Имам няколко японски пациенти. Докато ги лекувам, те ме учат на някои думи и фрази. Ще ви помогна да ги научите, ако желаете.

— Бих… това ще е чудесно — ичибан. Съжалявам, че не ме бива за нищо.

— Не е така. Мразя да върша това сам. Аз, ами, аз се изплаших, смешно е, но се изплаших. — За момент пръстите му изпълниха стаята.

Тайърър погледна лицето на Струан, преди час то беше румено и силно, а сега — съвсем бледо, напрегнато и зловещо, клепачите му трепкаха от време на време. „Странно — помисли си той, — странно, колко невероятно гол изглежда Струан в момента. Допреди два дни не бях чувал дори името му, а сега сме свързани като братя, сега животът е различен, ще бъде различен и за двама ни, щем не щем. Е, зная, че той е храбър, а аз не съм.“