Гай-джин

Клавел Джеймс

— Можете ли да продължите?

— Да, да, мисля, че мога. — Гласът на Струан беше много слаб поради нетърпимата болка. — Анжелик измъкна ли се?

— Да, да. Проклетниците убиха Кентърбъри.

— Видях… Вие… Вие ранен ли сте?

— Не, нищо сериозно. Не мисля. Засегната е само ръката ми. — Тайърър разкъса палтото си и изруга от внезапната болка. Раната представляваше изкусен разрез малко под лакътя. Той почисти част от кръвта с носната си кърпа, после се превърза с нея. — Няма срязани вени и артерии… но защо ни нападнаха? Защо? Ние не

правехме нищо лошо.

— Аз… аз не мога да се завъртя. Кучият син ме удари отстрани… как… как изглежда раната?

Тайърър много внимателно разтвори разреза в сукнения редингот. Дължината и дълбочината на раната, влошена от падането, го порази. Кръвта пулсираше навън и го доуплаши.

— Не е добре. Трябва да намерим бързо лекар.

— Ние, ние по-добре… да заобиколим за Йокохама.

— Да, да, и аз смятам така. — Младежът подкрепи Струан и се опита да разсъждава трезво. Хората по Токайдо ги сочеха. Тревогата му нарасна. Канагава беше наблизо и се виждаха няколко храма! — Един от тях трябва да е нашият — измърмори той и усети противен вкус в устата си. После видя, че ръцете му са целите в кръв и сърцето му отново се сви от страх, но се отпусна с облекчение, когато откри, че кръвта е най-вече на Струан. — Ще продължим.

— Какво… какво казвате?

— Ще продължим до Канагава — наблизо е и пътят е чист. Виждам няколко храма, един от тях трябва да е нашият. Сигурно има вдигнато знаме.

По японски обичай легациите бяха разположени в будистки храмове. Само храмовете и манастирите имаха излишни стаи или външни постройки, достатъчно големи и с достатъчно на брой помещения, ето защо Бакуфу бяха определили някои от тях за тази цел, докато бъдат построени самостоятелни резиденции за всяка легация.

— Можете ли да продължите, г-н Струан? Аз ще водя коня.

— Да. — Струан погледна към собствения си кон; животното цвилеше нещастно, опита се да затича отново, но не успя, кракът му отказа. Кръв струеше от свирепата му рана. Стоеше и трепереше. — Избавете го от болката и нека продължим.

Тайърър никога не бе убивал кон преди. Той изтри потта от ръцете. Пистолетът беше двуцевен и се зареждаше задно с два от новите бронзови патрона, които съдържаха куршума, заряда и детонатора. Конят хукна, но не можа да стигне далеч. Той го погали по главата, успокоявайки го, постави пистолета до ухото му и дръпна спусъка. Моменталната му смърт го смая. Пукотът на пистолета — също. Прибра го в джоба си.

Отново изтри ръцете си, все още като в транс.

— Най-добре ще е да стоим по-далеч от пътя, г-н Струан, най-добре да се измъкнем оттук, по-безопасно е.

Отне им много повече време, отколкото очакваше, заради рововете и потоците, които трябваше да преминат. На два пъти Струан почти загуби съзнание и Тайърър едва успя да го предпази от ново падане. Селяните в оризищата се преструваха, че не ги виждат, или ги гледаха свирепо, после пак се захващаха за работата си, така че Тайърър просто ги изруга и забърза напред.

Първият храм беше празен,

като не се брояха неколцината подплашени будистки монаси с бръснати глави и оранжеви раса; щом ги зърнаха, те се юрнаха към вътрешните стаи, имаше и малък фонтан в предния двор. Тайърър отпи с благодарност малко студена вода, после отново напълни чашата и я занесе на Струан, раненият я изпи, но иначе едва гледаше от болка.

— Благодаря. Колко… колко има още?

— Не е далеч — рече Тайърър, като не знаеше по кой път да тръгне и се опитваше да бъде смел. — Ще стигнем там всеки момент.

Тук пътеката се раздвояваше: едната вървеше към крайбрежието до друг храм, извисен над селските къщи, а втората — навътре в града, към следващия храм. Без причина той избра тази към крайбрежието.

Пътеката криволичеше, върна се, после продължи отново на изток, из този лабиринт нямаше жива душа. Но навсякъде дебнеха очи. После той видя главната порта на храма и английското знаме, и войника в алена униформа и почти заплака от облекчение и гордост. Щом ги видя, войникът веднага се втурна да помага, друг тръгна за сержанта от охраната и тутакси над главата му се извиси доктор Бабкот:

— Всемогъщи Боже, какво, по дяволите, се е случило?

Беше съвсем лесно да разкаже — имаше толкова малко за разказване.

— Асистирали ли сте някога на операции?

— Не, докторе.

Бабкот се усмихна, лицето и обноските му бяха сърдечни, ръцете му се движеха сръчно, докато събличаше изпадналия почти в безсъзнание Малкълм Струан с такава лекота, сякаш беше дете.

— Е, скоро ще ви се наложи, от полза ще ви е. Нуждая се от помощ и съм сам-самичък днес. Ще се върнете в Йокохама за вечеря.

— Ще… ще се опитам.

— Сигурно ще ви прилошее — преди всичко от миризмата, — но не се безпокойте. Ако ви прилошее, повърнете в мивката, а не над пациента. — Бабкот отново го погледна, проучваше го, питаше се колко ли е издръжлив младежът, отгатна потискания му ужас, после пак се зае с работата си. — Ще му дадем етер и започваме. Казахте, че сте били в Пекин?

— Да, господине, четири месеца. Дойдох тук през Шанхай и пристигнах преди няколко дни. — Тайърър се радваше, че може да говори, за да държи мисълта си настрана от ужасите. — В Министерството на външните работи сметнаха, че кратък престой в Пекин, през който да научим китайските йероглифи, ще ни е от полза за японския.

— Чиста загуба на време. Ако искате да говорите, ако искате да четете и пишете, както трябва, китайските йероглифи изобщо няма да ви помогнат. — Той премести отпуснатия болен в по-удобно положение. — Какво знаете на японски?

Тайърър се почувства още по-нещастен.

— Практически нищо. Само няколко думи. Казаха ни, че щяло да има учебници по японска граматика и книги в Пекин, но нямаше нищо.

Въпреки огромната си загриженост от цялото произшествие, Бабкот спря за миг и се разсмя.