Гай-джин

Клавел Джеймс

— Разбира се, фин джентълмен — отговори той учтиво; не го бе срещал, познаваше го само от това, което другите говореха за него: че Ги Ришо е донжуан, второстепенен чужденец без значение, който е там от няколко години и едва скърпва двата края. — Ние всички имаме честта, че ни посетихте. Може би мога да дам вечеря във ваша чест в Клуба?

— Благодаря ви, ще попитам моя домакин, г-н Сьоратар. — Анжелик видя, че пред тях Струан погледна назад и му махна весело. — Г-н Струан беше много любезен да ме придружи тук.

— Наистина ли? — „Сякаш

не знаем“, помисли си Кентърбъри и й се зачуди; как ли може човек да хване, да задържи и да си позволи такова съкровище; зачуди се на блестящия млад Струан, който явно можеше да си го позволи, зачуди се също и на слуховете, че отново се развихря борба за превъзходство между компания Струан и техния главен търговски конкурент „Брок и синове“, нещо, свързано с Американската гражданска война, която бе започнала миналата година. Жътвата щеше да бъде богата, нищо общо нямаше тази война с търговската война и двете страни вече се нахвърляха една срещу друга като побъркани, Югът не бе просто един фитил за Севера…

— Анжелик, гледай! — Струан задържа коня си и посочи с ръка на стотина ярда пред тях.

В подножието на малкото възвишение се простираше главният път. Те се приближиха до него.

— Никога не съм мислил, че Токайдо е толкова голям и толкова претъпкан — рече Филип Тайърър.

Имаше само няколко конници, иначе всички вървяха пеша.

— Но… но къде са им каретите или двуколките, или каруците? И най-вече — избухна тя — къде са просяците?

Струан се засмя.

— Лесна работа, Анжелик, както почти всичко друго тук, те са забранени. — Той наперено накриви цилиндъра си. — Никакви превозни средства на колела не са разрешени в Япония. Заповед на шогуна. Абсолютно никакви!

— Но защо?

— Това е сигурен начин да се държи останалото население в подчинение, нали?

— Да, наистина — Кентърбъри се засмя язвително, после пое към пътя. — И като добавим, че всеки техен Том, Дик или Мери, висш или низш, трябва да носи документи за пътуване, разрешение за пътуване, дори за напускане на собственото си село; изискването важи еднакво за принцове и за бедняци. И, забележете, самураите са единствените в цяла Япония, които могат да носят оръжие.

— Но как е възможно страната да функционира без истински дилижанси и железопътни линии? — Тайърър беше объркан.

— Тя работи по японски — каза му Кентърбъри. — Никога не забравяйте, че японците вършат всичко само по един-единствен начин. Техният собствен начин. Японците не приличат на никой друг, със сигурност не са като китайците, а, г-н Струан?

— Наистина не са.

— Никакви превозни средства на колела, госпожице. Така всичко, всички стоки, храна, риба, месо, строителни доставки, всеки чувал ориз, цепеница дърво, бала дрехи, кутия чай, буре с барут — всеки мъж, жена или дете, които могат да си го позволят — трябва да се пренася на нечий гръб или да се превози с лодка, което означава по море, защото те нямат никакви плавателни реки или поне така

ни казват, само хиляди потоци.

— Ами колонията? Превозните средства на колела са разрешени там, г-н Кентърбъри.

— Да, наистина, госпожице, ние имаме всички превозни средства, които искаме, въпреки техните шибани власти… Извинете, госпожице — побърза смутено да добави той. — Не сме свикнали с дами в Азия. Както казах, японските власти, те се наричат Бакуфу — нещо като нашите граждански служби, — спориха за това години наред, докато посланикът им каза да си е… ами, да зарежат тая работа, защото колонията си е наша колония! Що се отнася до просяците, те също са забранени.

Тя поклати глава и перото върху шапката й весело затанцува.

— Звучи невъзможно. Париж е… Париж е пълен с тях, цяла Европа е пълна с тях, невъзможно е да се спре просията. Mon Dieu, Малкълм, какво ще кажеш за твоя Хонконг?

— В Хонконг е най-зле — рече усмихнат Малкълм Струан.

— Но как могат да забранят просията и просяците? — попита озадачен Тайърър. — Госпожица Анжелик е права, разбира се, цяла Европа е като просяшка паница. Лондон е най-богатият град в света, но е залят от просяци.

Кентърбъри се подсмихна особено.

— Няма никакви просяци, защото Всемогъщият тикун, шогунът, крал на всички хора, е казал: „Никаква просия“, така че това е закон. Всеки самурай може да изпробва острието си върху всеки просяк по всяко време… или върху всеки друг педераст… извинете… или всъщност върху всекиго, който не е самурай. Ако хванат човек да проси, той нарушава закона, така че го хвърлят в тъмницата, а щом веднъж попадне там, единственото наказание е смърт. Това също е закон.

— И никакво друго ли? — попита шокирана девойката.

— Боя се, че няма други наказания. Ето защо хрисимите японци не са непокорни. — Кентърбъри отново се изсмя язвително и погледна назад към извиващия се път, който след половин миля внезапно секваше заради широк плитък поток; през него всеки трябваше да прецапа или да бъде пренесен. На отвъдния бряг имаше бариера. Там хората се покланяха, показваха документите си на неизбежната охрана от самураи.

„Негодници“ — помисли си той. Мразеше ги, но обожаваше състоянието, което, трупаше тук… и начина си на живот, който се въртеше около Акико, неговата държанка от около година. „О, да, любима, ти си най-добрата, най-неповторимата, най-обичливата в цяла Йошивара.“

— Вижте — посочи спътницата им.

Видяха, че групите от пътници бяха спрели на Токайдо и ги сочеха, зяпаха ги и говореха високо, надвиквайки вечния тътен на движението — по много лица се четеше омраза и страх.

— Не им обръщайте внимание, госпожице. Просто им изглеждаме странни, това е всичко, толкова са глупави. Вие вероятно сте първата цивилизована жена, която някога са виждали. — Кентърбъри посочи на север: — Йедо е натам, на около двайсет мили. Разбира се, той е строго забранен.