Гай-джин
Шрифт:
И Кентърбъри, и Струан внимателно наблюдаваха талазите от идващи насреща им хора, макар винаги да им сторваха път. Нито един от белите мъже не почувства, а и не очакваше никаква опасност. Анжелик яздеше наблизо, като се преструваше, че не обръща внимание на зяпачите, нито на ръката, която сякаш случайно се опитваше да я докосне, шокирана от начина, по който мнозина мъже нехайно запретваха кимоната си, излагайки на показ оскъдните си препаски и откровената си голота:
„Скъпа ми Колет, ти никога няма да ми повярваш — продължи, тя мислено писмото до най-добрата си приятелка в Париж, което щеше да довърши вечерта, —
Усети, че се изчервява.
— Столицата, Филип — опита се да завърже разговор тя, — наистина ли е забранена?
— Според споразумението не е. — Тайърър бе силно поласкан. Само няколко минути, и тя вече се отказа от обръщението „господине“. — Според споразумението всички легации трябва да бъдат в Йедо, в столицата. Казаха ми, че сме се евакуирали от Йедо миналата година след нападението срещу нашите. По-безопасно е да бъдем в Йокохама под закрилата на флотските оръдия.
— Нападение ли? Какво нападение?
— О, няколко луди, наречени ронини… някакви си убийци извън закона… та дузина луди нападнали нашата легация посред нощ. Британска легация! Можете ли да си представите нахалството им! Подлеците убили един сержант и един часови…
Той млъкна, тъй като Кентърбъри се извъртя от пътя, задържа коня си и посочи с камшика.
— Вижте там!
Спряха до него. Сега можеха да видят високите, издължени знамена, вдигнати високо от редици самураи, които стъпваха тежко иззад завоя на няколкостотин ярда пред тях. Всички пътници се разпръснаха, бързо захвърлиха вързопи и паланкини надалеч от пътя, ездачите светкавично скочиха от конете, после всички коленичиха от двете страни на трасето с наведени глави; мъже, жени, деца застинаха неподвижни. Само самураите останаха прави. Докато кортежът минаваше край тях, те почтително се кланяха.
— Кой е този, Филип? — попита развълнувано Анжелик. — Можете ли да четете техните знаци?
— Съжалявам, не, не още, госпожице. Говори се, че са нужни години, за да се научиш да четеш и пишеш писмото им. — Щастието на Тайърър се изпари при мисълта за многото работа, която му предстоеше.
— Може би е шогунът?
Кентърбъри се засмя.
— Няма начин да е той. В противен случай щяха да оградят с кордони цялата зона. Казват, че само да кимне и се събират стотици хиляди самураи. Но ще е някоя важна личност.
— Какво да правим докато минават? — попита тя.
— Ще ги приветстваме с кралския поздрав — отвърна Струан. — Ще си свалим шапките и ще ги размахаме три пъти. А какво ще направиш ти?
— Аз ли, cheri? — Тя се усмихна, много го харесваше, помнеше думите на баща си, преди да замине от Хонконг за Йокохама: „Насърчавай този Малкълм Струан, но внимателно, малката ми. Аз вече го направих дискретно. Той ще ти подхожда великолепно, ето защо подкрепих тази разходка до Йокохама без придружителка, като осигурих той да те придружава на един от корабите си. След три дни ще станеш на осемнайсет години, време ти
— Но той е британец — бе отвърнала тя замислено. — Вие, татко, ги мразите и казвате, че ние също трябва да ги мразим. Мразите ги, нали?
— Да, малката ми, но не открито. Британия е най-богатата страна в света, най-мощната, те са крале в Азия и пред Търговската къща на Струан… „Братя Ришо“ е едно нищо. Ще извлечем огромни облаги, ако поемем френската част от тяхната търговия. Предложи му го.
— О, не мога, татко, това ще бъде… не мога, татко.
— Ти вече си жена, не си дете, моя скъпа. Подлъжи го, после той сам ще го предложи. Нашето бъдеще зависи от теб. Скоро Малкълм Струан ще стане тай-пан. А ти… половината от богатството им може да бъде твое…
„Разбира се, бих обожавала такъв съпруг — помисли си тя, — колко е умен татко! Колко чудесно е да си французойка и следователно да ги превъзхождаш. Лесно е да го харесам, може би дори да обикна този Малкълм, странните му очи и младежкия му вид. О, толкова се надявам, че той ще поиска ръката ми…“
Анжелик въздъхна и отново се върна към настоящето.
— Ще преклоня глава, както правим в Булонския лес пред Негово величество император Луи Наполеон. Какво има, Филип?
— Май е по-добре да се върнем — рече Тайърър разтревожено. — Всички казват, че те стават докачливи, когато сме близо до техните принцове.
— Глупости — прекъсна го Кентърбъри. — Няма никаква опасност, никога не е имало нападение на шайка — тук не е като в Индия, в Африка или в Китай. Обясних ви, японците се прекланят пред законите. Ние се придържаме стриктно към ограниченията на споразуменията и ще направим това, което винаги сме правили, само ги оставете да минат, учтиво си вдигнете шапките, както бихте сторили пред всеки владетел, после ще продължим. Въоръжен ли сте, г-н Струан?
— Разбира се.
— Аз не съм — рече Анжелик малко сприхаво, докато наблюдаваше знамената; намираха се вече само на стотина ярда. — Мисля, че жените трябва да носят пистолети, щом мъжете го правят.
Всички бяха шокирани.
— Откажете се от тази мисъл. Тайърър?
С известна неловкост Тайърър показа на Кентърбъри малкия си пистолет.
— Баща ми ми го подари на тръгване. Но никога не съм стрелял.
— Няма да се наложи, трябва да наблюдавате самураите, които ходят по един или на двойки, те са фанатици спрямо чужденците. Както и ронините. — После добави някак машинално: — Не се безпокойте, не сме имали проблеми от година, че и повече.
— Проблеми ли? Какви проблеми? — попита тя.
— Никакви — рече той; не искаше да я тревожи и се опитваше да замаже неволно изтърваните думи. — Някое и друго нападение от неколцина фанатици, нищо особено.
Анжелика се намръщи.
— Но нали г-н Тайърър каза, че е имало организирано нападение срещу вашата Британска легация и че е имало убити войници. Това не е ли важно?
— Беше важно. — Кентърбъри се подсмихна изтънко на Тайърър, който ясно прочете посланието: „Ти си пълен идиот, може ли да занимаваш една дама със сериозни неща!“ — Службите в шогуната се заклеха, че ще ги хванат и накажат.