Гай-джин
Шрифт:
— Моята компания има честта да обслужва старите купувачи. Моля, колко дълго желаеш да останеш в дома ми?
— Няколко дни, стига да не те притесня. — Хирага му разказа за Тайърър и главоболията с войниците само защото бе сигурен, че вестта го е изпреварила.
— Можеш да останеш поне три дни, Отами-сан. Толкова съжалявам, но трябва да си готов да напуснеш бързо в случай на внезапно нападение, денем или нощем.
— Разбирам, благодаря ти.
— Моля да ме извиниш, но искам заповед, подписана от тоя Тайра, или най-добре от главния на гай-джин, което ми нарежда
— Ще го уредя. — Хирага се поклони за благодарност и скри раздразнението си. — Благодаря ти.
Шоя нареди на прислужничката да донесе чай и пособия за писане и загледа как Хирага написа залога, в който молеше сумата да бъде изтеглена от сметката на Шинсаку Отами, тайното кодово име на баща му. Подписа го и го подпечата с печата си, написа и подпечата разписка за Риоши, който се съгласи да му даде в аванс половината сума при обикновена лихва от два процента на месец — за три месеца, нужни да се изпрати документът в Осака и да се извърши прехвърлянето.
— В брой ли искаш парите?
— Не, благодаря ти. Все още имам няколко обана — преувеличи той, бяха му останали само два. — Моля, открий ми сметка, сметни си разходите за стаята и храната ми, нужни са ми дрехи, мечове и ако можеш, уреди ми масажистка.
— Разбира се, Отами-сама. Прислужникът ми ще ти покаже склада. Избери каквито дрехи искаш. Колкото до мечовете за продажба — Риоши вдигна рамене, — единствените, които имам, са дреболии за гай-джин и едва ли си струва да се занимаваш с тях, но можеш да ги видиш все пак. Ще се опитам да получа истински за теб. Сега ще ти покажа стаята и твоя личен вход и изход — има охрана тук, денем и нощем.
Хирага го последва. Нито веднъж Риоши не обели дума за голотата и натъртванията му и не го попита нищо.
— Ти си добре дошъл и оказваш чест на моя беден дом — заключи той и го остави.
Като си спомни начина, по който му каза това, Хирага настръхна — толкова учтиво и сериозно, но в същността си толкова ужасно. „Отвратително — помисли си, — отвратително е, че безчестните даймио, шогуни и Бакуфу държат нас, самураите, в бедност и сме принудени да вземаме заеми от тези дзайбацу от ниска класа, които не са нищо друго, освен противни търговци, трупащи пари, а те се държат така, сякаш парите им дават власт над нас. В името на всички богове, когато Императорът си възвърне властта, ще има разчистване на сметките, търговците и дзайбацу ще си платят.“ В този момент усети, че пръстите й спряха.
— Какво има, господарю? — попита изплашена масажистката.
— Нищо, нищо, моля, продължи.
Пръстите й се подчиниха, но сега допирът им беше различен и в стаята се усещаше напрежение.
Беше помещение с осем постелки, футоните бяха напълнени с пух, татамите от добро качество и шоджи с наскоро сменена пергаментова хартия. В нишата такояма стоеше петролна лампа, икебана и малка рисунка на обширен пейзаж, чиято единствена къща беше мъничка колибка в бамбуков храсталак, с още по-мъничка жена, застанала отчаяна на вратата, загледана в далечината,
Толкова самотна, пълна с неимоверна надежда, че мъжът й ще се върне.
Хирага се унасяше в сън, когато вратата се плъзна.
— Извини ме, господарю. — Прислужникът коленичи и тревожно съобщи: — Толкова съжалявам, има един човек от низшата класа отвън, който твърди, че те познава, моли да те види, толкова съжалявам, че те безпокоя, но той е много настоятелен…
— Кой е? Как се казва?
— Той… не пожела да си каже името и не попита за теб по име, господарю, но непрекъснато повтаря: Предай на самурая: Тодо е брат на Джун.
Хирага скочи тутакси. Докато намъкваше юкатата, помоли масажистката да дойде утре по същото време и я отпрати, премести се по-близо до двата меча, които бе заел, докато шоя му намери по-добри, и коленичи в позиция за защита и нападение с лице към вратата.
— Изпрати го тук и не пускай никого.
Слабият, мръсен млад селянин с дрипаво кимоно пропълзя през входа и стигна така на колене чак до вратата.
— Благодаря ти, господарю, благодаря ти, че ме приемаш — мърмореше младежът, после вдигна поглед и се ухили глупаво, предният му зъб липсваше. — Благодаря ти, господарю.
Хирага го изгледа кръвнишки, миг след това зяпна от изненада.
— Ори? Но… но това е невъзможно! — Погледна го по-отблизо и видя, че зъбът му е просто почернен и в светлината илюзията бе идеална. Нямаше грешка, Ори вече не изглеждаше като самурай: главата му бе избръсната и цялата коса отзад и отстрани грубо бе изравнена с дължината на косата, пораснала по темето му. — Защо? — запита безпомощно.
Ори се ухили и седна близо до него.
— Бакуфу търсят ронин, а? — прошепна с нисък глас, тъй като и стените имаха уши. — Не съм по-малко самурай, но сега мога да мина през всяка бариера, нали?
Хирага изсъска от възхищение.
— Прав си. Блестящо: соно-джой не зависи от прическата. Толкова е просто — никога не бих се сетил за това.
— Дойде ми наум снощи. Мислех за твоя проблем, Хирага и…
— Полека. Казвам се Накама Отами.
— А, така ли! Добре. — Ори се усмихна. — Не знаех какво име да използвам, така че подадох код.
— Намерили ли са Тодо и другите?
— Не, все още ги няма. Сигурно са мъртви. Чухме, че Джун бил екзекутиран като обикновен престъпник, но все още не зная как са го хванали.
— Защо дойде тук, Ори? Твърде опасно е.
— Не е, не и през нощта, не и в тоя вид, а и ми се искаше да проверя новия Ори и да те видя. — Той гнусливо прекара ръка по наболата си коса, лицето му беше свежо избръснато. — Струва ми се ужасна и мръсна, някак отвратителна, но няма значение. Сега мога безопасно да стигна до Киото. Ще тръгна след два дни.