Гай-джин
Шрифт:
— Съгласна съм, скъпи Андре. — Анжелик сърдечно и приятелски смени темата. Но в душата си се ожесточи от неговото користолюбие. — След тридесет дни ще платя каквато и да било цена от месечната сума, обещана ми от Малкълм, и съм сигурна, зная, че ще можеш да го уредиш, ти си добър и умен. Благодаря ти, скъпи ми приятелю. Моля те, кажи й, че имам осемдневно закъснение. Кога ще получиш лекарството?
— Вече ти казах, в деня преди тридесетия. Можем да го вземем или да изпратим някого предишния ден.
— А… ами неразположението? Колко ще продължи?
Андре се почувства много изморен, бе му неловко и се ядоса, задето позволи да го замесят въпреки вероятните бъдещи
— Райко каза, че зависи от момичето, от възрастта му, дали го е правило преди. Ако не е, ще стане лесно.
— А колко дни ще трае неразположението?
— Mon Dieu, тя не спомена, пък и аз не я попитах. Не я попитах. Ако имаш някакви специфични въпроси, запиши ги и ще се опитам да получа отговор. Сега, ако ме извиниш… — Той се изправи.
Очите й се напълниха веднага със сълзи.
— О, Андре, благодаря ти, извини ме, ти беше така любезен да ми помогнеш, извини, че те разстройвам — изхлипа Анжелик и с удоволствие забеляза как той омеква.
— Не плачи, Анжелик, не ме разстройваш, ти не си виновна, това… Прости ми, сигурно се чувстваш ужасно, но, моля те, не се безпокой: ще донеса лекарството навреме и ще помогна с каквото мога, само ми напиши въпросите и след няколко дни ще имаш отговорите. Извини ме, аз… Не се чувствам добре напоследък…
Тя се престори, че го успокоява, но след като Андре излезе, Анжелик претегли наум чутото от него, загледана през оплютите от мухите завеси към Хай стрийт, без да вижда нищо.
„Тридесет дни? Няма значение. Закъснението по нищо няма да си личи — премисляше девойката отново и отново, за да убеди сама себе си. — Още двадесет и два дни не са от значение.“
За да се увери, извади дневника си, отключи го и започна да пресмята. Повтори още веднъж и стигна до същия резултат. Девети ноември. Петък. Денят на свети Теодоро. „Кой ли е бил той? Ще му паля свещ всяка неделя. Няма да си отбелязвам деня — помисли си тя, потръпвайки. Но въпреки това сложи малко кръстче в ъгъла. — Ами изповедта?
Бог разбира. Той разбира всичко.
Мога да изчакам… ами ако не?…
Ами ако не ми подейства, ако Андре се разболее, изчезне или го убият, ами ако тази мама-сан ме подведе или възникне някоя друга трудност?“
Тези въпроси я терзаеха. Те подкопаха решителността й. Истински сълзи навлажниха страните й. После внезапно си спомни какво бе казал баща й веднъж, преди много-много години, точно преди да изостави нея и малкия й брат в Париж…
— Да, той ни изостави — произнесе Анжелик на глас, за първи път изричаше истината. — Наистина. Mon Dieu, както разбирам сега, точно това е направил. Сигурно ни е продал, разбира се, че отдавна ме е продал.
Баща й бе цитирал своя идол, Наполеон Бонапарт: „Мъдрият генерал винаги предварително планира пътя за отстъпление, от който да насочи съкрушителния удар на победата.“
„Какъв е моят път за отстъпление?“
После й дойде наум нещо, което Андре Понсен бе споменал преди седмици. Тя се усмихна, всичките й безпокойства изчезнаха.
Филип Тайърър съчиняваше последните щрихи към черновата за отговора на Сър Уилям до роджу с най-съвършения си калиграфски почерк. За разлика от предишните съобщения Сър Уилям изпращаше оригинала на английски и копие на холандски, изготвено от Йохан.
— Ето, Йохан, готов съм. — Той довърши със засукана извивка опашката на „Б“ към титлата на Сър Уилям Ейлсбъри, КОБ 39 .
— Scheiss in mein Hut! 40 —
— Шигата га най! — изстреля Тайърър, без да мисли. — Няма значение.
— Ти май наистина работиш над японския, а?
39
Кавалер на Ордена на Банята (КОБ). — Б.пр.
40
В смисъл: „Свалям ти шапка!“ (вулг.). — Б.пр.
— Да, да, и между нас да си остане, не казвай на Уили, доставя ми огромно удоволствие. Какво мислиш за тоя номер, дето го скрои Сър Уилям?
Йохан въздъхна.
— Не мисля, че ще мине пред японците. Смятам, че японската префърцуненост му е размътила мозъка.
Съобщението гласеше:
„До Негово височество господин Нори Анджо, Глава на роджу. Получих вашето съобщеше вчера и ви информирам, че го отхвърлям изцяло. Ако не платите уговорената вноска от обезщетението за убийството на двамата британски войници навреме, дължимата сума ще бъде умножена по четири за всеки ден от закъснението.
Със съжаление установявам, че не владеете собствения си календар. Веднага ще поправя грешката Ви. След дванадесет дни, броени от днес, ще тръгна за Киото с моя флагман и придружаваща ме ескадра и ще хвърля котва в Осака. После с конен ескорт и задължителното шестфунтово оръдие за кралски салюти на конната Кралска артилерия аз и другите посланици незабавно ще продължим за Киото да изискаме компенсацията си лично от Негова светлост, младия шогун Нобусада, или ако той отсъства, лично от Негово Императорско величие император Комей, като обещаваме пълни кралски почести с двадесет и един оръдейни салюта. Моля, осведомете ги за нашето предстоящо пристигане.
— Император ли? Какъв император? — попита Йохан с отвращение. — Има само един Мидако, Микадо, нещо такова, и той е някакъв си низш свещеник без власт, не е като папа Пий Девети, който се меси, затваря си очите и върти нечестни политически игри, както всички Gottverdampt 41 католици иска да ни качи пак на кладата!
— Хайде-хайде, Йохан, не всички са толкова лоши. Сега английските католици могат да гласуват и дори да се кандидатират за Парламента като всички други избиратели.
41
Проклет (нем.). — Б.пр.
— Шарката да ги тръшне католиците! Аз съм швейцарец, а ние не забравяме.
— Тогава защо личната охрана на папата е само от швейцарци?
— От користолюбиви католици — вдигна рамене Йохан. — Дай ми грубата чернова на писмото и се залавям за работа.
— Сър Уилям спомена, че няма да подновиш договора си.
— Време е да се махна и да отстъпя попрището на някой по-млад и по-умен. — Йохан внезапно засия. — На теб.
— Не е смешно. Моля те, изпрати ми Накама, мисля, че е в градината.