Гибелта на „Аякс“
Шрифт:
— Да, спомням си. Беше направила истинска сензация.
— Тя е интересна и в друго отношение — продължи той. — Ние ще минем доста близко до нея… До никоя звезда няма да минем толкова близко…
Сега и аз я гледах с интерес — беше много красива бяла звезда с меко сияние.
— Наистина е много хубава!
— Да, разбира се… Това, което виждаш, е все още нейната газова обвивка… Затова изглежда толкова едра… Когато стигнем най-близко до нея, тя ще бъде колкото портокал…
Двамата мълчахме и все още я гледахме.
— Тогава ще ви събера всичките! — продължи той. — Искам да усетите, че всъщност
Не знаех, че може да се изразява в такъв стил.
— А ентропията? — запитах аз.
— Ентропията е за глупците! — рече той малко рязко. — А огънят е за прометеевците… Но това звучи малко демодирано, нали, Сим?
— Никога не съм мислил така! — отвърнах аз сериозно.
— Да, знам! — каза той. — Затова те извиках.
Едва сега той ме погледна прямо и силно — очи в очи.
— Сим, ти си ми нужен… Разчитам на тебе за едно специално мероприятие… Затова те предупреждавам — никакво отпускане… При каквито и да е случаи… Ти трябва да бъдеш готов — излъскан и твърд като стомана…
— Готов — за какво? — попитах аз.
— Като му дойде времето, ще ти кажа… Аз съм сигурен, че няма да ме разочароваш…
— Благодаря ви!
Наистина ме заинтригува. Специално мероприятие!… Какво може да бъде то?… Да мина край Анкър с нашата огнеупорна ракета?… Хенк, сякаш усетил мислите ми, се поусмихна.
— Не се мъчи да отгатнеш. Повече е, отколкото предполагаш…
— Няма да ви посрамя! — отвърнах аз.
— Да, това е мъжки отговор! А сега можеш да си вървиш…
Откъде можех да зная в тоя миг, че ще му причиня най-голямото огорчение. Че ще го ударя право в неговото кораво, но добро сърце. Той отново бе вперил поглед в звездата и сякаш бе забравил за моето съществуване. Станах и безшумно излязох. Много ми се искаше да зная на кого всъщност дължех това необикновено внимание. Дали и тая среща не беше някоя от безкрайните комбинации на Сеймур. Дали не беше счел за нужно да ми помогне и на мен с някакъв внезапен шок? Знаех, че Сеймур и Хенк се срещат много често, че разговарят с часове… И надали за космическата ентропия… Сигурно за тая, която ставаше в сърцата на хората. Или чисто и просто Хенк сам се бе досетил за мене.
Сега много ми се искаше да бъде вярно второто.
Няколко дни по-късно случайно срещнах Ада в спортния басейн. Беше в своето жълто трико, елегантна и гъвкава, каквато си е била винаги. Тя ме забеляза, разбира се, погледът й беше топъл и ласкав. Аз не посмях да се доближи повече — така громко и силно биеше сърцето ми.
ВТОРА ЧАСТ
1
Приближавахме нашата цел. Оставаха ни само няколко месеца и огромният „Аякс“ щеше да увисне в пустошта като далечен спътник на Регина. Най-сетне щяхме да узнаем имало ли е някакъв смисъл това безкрайно пътуване. Щяхме да разберем има ли там жив свят, има ли хора. Ние бяхме просто жадни да срещнем човешки същества, та макар и от праисторическата ера. Толкова непоносима бе станала за нас мисълта, че може би сме единствените скитници в достъпния и недостъпния космос.
Последните три години като че ли минаха по-леко. Нашият екип
Ние бяхме потресени. Бе намерил най-сетне това, за което с такава огромна сила бе жадувала душата му — безкрайното открито пространство. И щеше да остане там вечно. Може би до самата смърт на нашата галактика тая нищожна бяла фигурка щеше да лети в студа и мрака между далечните звезди — самотна и страшна като призрак. И величествена като паметник на неспокойния и търсещ човешки дух.
Ние победихме херметичната невроза, но не успяхме да победим космическата меланхолия. Но все пак я ограничихме, донякъде. Още осем души загинаха пред очите ни, безпомощни да им помогнем. Други шестнайсет души лежаха в биокамерите. Но когато наближихме съвсем, те постепенно ги напуснаха. Дори най-простото любопитство можеше да възроди хората за живот, стига да беше достатъчно човешко и силно.
Аз вече не бях момче. Дори младеж не бях. За последните години се бях превърнал в солиден и спокоен научен работник с леки залитания по литературата. Външно не бях се променил особено, ако не ме лъжеше огледалото. Изглеждах си все същият. Но зад гърба си имах два сериозни научни труда. Бях превърнал морското свинче по размери едва ли не в истинско земно прасе. То тежеше към петдесет килограма и доста загадъчно ме гледаше със своите албиноски очи. Имах чувството понякога, че ще ми заговори. При това се отличаваше с отличен апетит и необикновена подвижност и жизненост. Само присъствието на Сеймур, кой знае защо, го нервираше — то ставаше неспокойно и раздразнително.
— За какво ти е тоя урод? — мръщеше се Сеймур. — Да можехме поне да го извъртим на шиш…
Прасето трепна и ни погледна мрачно.
— По тихо! Може би ни разбира…
— Няма да се учудя! — каза Сеймур. — От урода всичко можеш да очакваш — дори да ти прехапе някой ден гърлото…
— То мен ме обича — отвърнах аз.
Не бях много далече от истината. Тони наистина изпадаше в блаженство, когато го чешех по мекото коремче. Сеймур още повече се намръщи.
— А не ти ли идва наум, че всичко това е напълно безсмислено?
Идваше ми, разбира се. И не само на мене. Ако се върнехме някой ден на Земята, там щяха да са изминали векове. Нашите научни постижения щяха да се видят на новите земни жители просто смешни. Между тях ние щяхме да бъдем просто най-обикновени профани, длъжни да започнат съвсем наново своето образование. Ето защо през последното десетилетие научните работи вървяха доста вяло. Трудно е да се правят научни открития, когато не виждаш в тях никакъв смисъл. Хората работеха, просто за да упражняват своя ум, да се движат към някаква, макар и измамна цел, да запълват времето си. Иначе камерите нямаше да стигнат за всички.