Игра на богове

Бейшър Норма

Погледна го, без да успее да прикрие изненадата си.

— О! — бе единственото, което можа да произнесе.

— Впечатлен съм. Допада ми стилът ти — сподели той усмихнат.

— Благодаря!

От самото начало Мередит бе наясно, че интересът на Александър към нея е по-скоро личен, отколкото професионален. Губиш си времето, помисли си тя наум. Въпреки това нямаше как да не признае, че е най-привлекателният, чаровен и впечатляващ мъж, когото бе срещала. Ала добре знаеше за репутацията му на женкар. Няма да допусне да я омайва! Той иска едно-единствено нещо от жените, напомни си тя. Мъж като

Александър Киракис може да те унищожи.

Въпреки всичките си резерви обаче се чувстваше спокойно в неговата компания и вечерта страхотно й допадна. Обсъдиха интервюто. Той я разпитваше за работата й и изглеждаше истински заинтригуван от отговорите й, развесели я със забавни случки от пътуванията си, разказа й за някои причудливи обичаи по света, за разни кулинарни куриози, на които се бе натъквал. Държеше се, сякаш в помещението нямаше друг, освен нея. Колкото и да се ласкаеше от подобно поведение, Мередит изпитваше и известно смущение. Искаше да се покаже като завършен професионалист, но той никак не я улесняваше. Наблюдаваше я и й се усмихваше точно както в „Залата на дъгите“. Почти не бе докоснал хрупкавата патица с праскови в чинията си и въобще не си даваше труда да прикрие възхищението си от нея. Заинтригуван е, това е всичко, реши Мередит. Просто съм жена, която не си пада по него.

Излязоха от ресторанта и той предложи да изпият по още едно питие някъде.

— Знам място, където ще поговорим на спокойствие и ще се отпуснем, докато пием най-хубавото вино в Манхатън.

— И къде е това? — попита тя.

Очите му се впиха в нейните.

— В Олимпик тауър.

Когато влязоха, апартаментът беше тъмен.

— Прислугата се е оттеглила за нощта — сякаш прочел мислите й, обясни Александър, поемайки палтото на Мередит. Докато той събличаше връхната си дреха, тя влезе в притъмнената всекидневна. Оказа се точно каквато си я представяше: елегантна, подчертано модерна и в определено мъжки стил. Като се започне от тапицираните с черна кожа диван и кресла до гълъбовия мокет, масичките от стъкло и хром, великолепните огледала, които отразяваха величието на Манхатън нощем, помещението бе точно такова, каквото можеше да се очаква при Александър Киракис: разкош и загатната мощ. От прозорците Манхатън блещукаше като отворена кутия с бижута, а светлините се простираха докъдето поглед стига. Същата гледка се отразяваше в огромните огледала на стената отсреща и създаваше чувството, че са заобиколени от проблясващи диаманти. Усети присъствието на Александър, когато застана зад гърба й.

— Красиво е, нали? — попита той непринудено.

— На човек му секва дъхът — призна тя.

— Както ти правиш с моя.

С бързо движение ръцете му я обгърнаха и притиснаха нейните. Усети устните му върху шията си, когато той започна да я целува.

— Не… — опита се да възрази.

— Не се съпротивлявай — промълви той с дрезгав глас. — Остави го да се случи между нас, Мередит. Химията… съществува от мига, когато се срещнахме. Според мен и ти я долови.

— Не — повтори тя, стараейки се да звучи решително.

Определено я объркваше. Опита се да се отскубне, но той се оказа прекалено силен, а и очевидно възнамеряваше да я държи здраво. Накрая, събрала всичката си воля и сила, тя се отскубна

от прегръдката му. Отстъпи бързо, преди той да я хване отново.

— Трябваше да се досетя — възнегодува Мередит.

— Съвсем наясно беше какво ще стане. — Тя поклати глава. — Така е — настоя той. — Не съм прикривал желанието си към теб. Привличаш ме от първия миг, когато те видях.

Обърна се към него разгневена.

— Защо…

Устните му се впиха в нейните и тя отново се озова в прегръдките му. Съпротивлява се само миг. После се отпусна и започна да отвръща на целувките, макар да не го желаеше. Той махна фибите от косата й, която се посипа по раменете. Прокара пръсти през нея, без да спира да я целува с копнеж. Най-сетне се отдръпна и й се усмихна.

— Видя ли? Оказах се прав — промълви той тихо.

Тя само поклати глава, защото не можеше да се довери на гласа си.

— Остани при мен тази нощ, Мередит — прошепна той. — Двамата… да се любим… Ще бъде вълшебно.

— Не. — Отново отстъпи назад. — Дойдох тук да говорим за интервюто, не за друго.

— Лъжеш сама себе си. Твърдиш, че отношенията помежду ни са само делови, но тялото ти казва друго. Искам да те любя и съм убеден, че и ти го желаеш. Да не мислиш, че не го усетих, когато те държах до себе си? Ти не се съпротивляваше.

Тя отново поклати глава.

— Нищо подобно!

Той се усмихна търпеливо.

— Според мен не е така.

— Трябва да си вървя.

Трепереше от гняв, но и от объркване.

— Не те ли интересува интервюто ти?

Направо го зяпна.

— Ти какво — подхвана тя предпазливо, — да не би да очакваш да легна с теб, за да направя интервюто?

Той свъси вежди.

— Обиждаш ме — промълви Александър тихо. — Едното няма нищо общо с другото… като се изключи, че използвах интервюто, за да те накарам да дойдеш тук. Ти и аз, Мередит, рано или късно, ще станем любовници, независимо дали ще получиш интервюто. Предопределено е да стане…

— Трябва да си вървя — повтори тя и взе чантата си.

Александър я последва, настоя да й помогне да облече палтото си.

— След като си решила да си вървиш, ще те изпратя до вас.

— Не. Ще се прибера сама.

— Шофьорът ми ще те откара.

— Ще си взема такси.

— Няма да го допусна.

В тъмнината очите му се впиха в нейните. Импулсивно се наведе напред и отново я целуна нежно, като я опря във вратата. Мередит се стегна — искаше да потисне пробудилото се у нея сексуално влечение, когато се намираше в прегръдките му, и се мъчеше да си наложи да не отвръща на ласките му. Когато Най-после я пусна, отново се взря в очите й и прошепна:

— Помисли си колко вълшебно може да бъде и за двама ни.

Тя се отдръпна.

— Нямам никакво намерение да се превръщам в поредното ти случайно романтично завоевание — заяви тя високомерно.

Той докосна косата й.

— Ти? Никога. Не мога да ти го обясня, но го усетих още първия път в Лос Анджелис. Нима ти не го усети?

— Точно това искам да ти кажа — сряза го тя.

Отскубна се от него, отвори вратата и излезе. Дълго след като изчезна с асансьора, Александър продължаваше да се взира в коридора и да се усмихва. Ще видим, помисли си той, ще видим.