История на Александър Велики Македонски
Шрифт:
Гърците се оттеглиха отвъд вала и започнаха да разискват какво да поискат от царя. Едни предлагаха да поискат място за заселване в Азия, други — да им се помогне да се върнат по домовете си. Казват, че Евктемон 273 от град Кима в Еолида заговорил така: „Ние, които току-що изпитахме срама да се явим пред хората, за да потърсим от тях помощ, сега бързаме да покажем в Гърция нашите рани, които не е известно какво ще ни донесат: страдания или срам. Аз смятам, че по-твърдо понасят нещастието тези, които го скриват, и за нещастниците, жадуващи да видят родината си, няма по-голяма утеха от усамотението и забравата на предишния живот. Тези, които очакват много от състраданието на близките, не знаят колко бързо пресъхват сълзите. Никой не може да обича истински този, от когото се гнуси. Еднакво тежи както нещастието, така и високомерното щастие. Всеки мисли за своята съдба, когато разсъждава за
273
Евктемон — от град Кима в Еолида.
Изправи се атинянинът Теетет и заговори: „Никой честен човек няма да оценява своите близки по физическото състояние, след като свирепостта на неприятеля ги е направила нещастни, а не природата. Заслужава всякакво зло този, който се срамува от съдбата си. Нещастният таи у себе си мисълта за смъртта и не очаква никакво състрадание, а сам го проявява към другия. Боговете ни изпращат това, което ние самите никога не бихме се осмелили да пожелаем: възможност да видим отечеството, жените и децата си и всичко, което хората ценят в живота и за което се излагат на смъртна опасност. Защо да не излезем от този мрак? В родината се диша по-свободно и слънцето свети по-силно. Варварите се борят да запазят нравите си, свещените образи, родния език, а ние се готвим да се откажем от всичко родно, макар и да сме нещастни, само заради това, че сме го загубили. Аз самият ще се върна при своите Пенати в родината и ще се възползувам от милостта на царя. Ако някого го задържат любовта към новото съжителство и към децата, които робството го е задължило да признае, нека си остане тук, макар и за него да няма по-мило от отечеството.“
Малцина се съгласиха с Теетет. Останалите ги надви привичката, по-силна от самата природа. Решиха да поискат от царя да им определи място за заселване. Избраха за тази цел сто пратеници.
Александър очакваше, че ще го молят за това, което и той самият смяташе за най-добро, и им каза: „Вече заповядах да се отпуснат впрегатен добитък и коли, на които да се возите, и на всекиго да се дадат по хиляда денара. Когато се върнете в Гърция, ще се погрижа никой да не смята своето положение за по-добро от вашето, ако не беше, разбира се, осакатяването…“ Те зарониха сълзи, наведоха очи и не се осмеляваха нито да вдигнат лица, нито да заговорят. Когато царят ги запита коя е причината за тяхната скръб, отговори му Евктемон с думи, подобни на тези, които вече беше казал. А царят, като се съжали не само над съдбата им, но и над душевното им състояние, заповяда да се дадат на всекиго по три хиляди денара. Прибавиха и по десет чифта облекло, дадоха им и дребен и рогат добитък и семена, за да може определената земя да се обработи и да се засее.
На следващия ден Александър свика военачалниците на отделните родове войски и каза, че няма за гърците по-омразен град от столицата на старите царе на Персида; че оттук е потеглила огромната войска срещу Гърция. Оттук Дарий I, а след това и Ксеркс са обявили на Европа нечестна война и че този град с гибелта си трябва да увековечи паметта на дедите. Варварите напускаха града, от който страхът прогони всички, и се разбягаха кой накъдето очите му видят. Без да се бави, царят въведе в града фалангата.
Беше унищожил вече много градове, преизпълнени с царско великолепие. С други беше установил съюзни отношения, но богатствата на този град надминаваха всичко завладяно. В него варварите бяха събрали съкровища от цяла Персида. Имаше натрупано злато и сребро, огромно количество дрехи и вещи, приготвени не за използуване, а за показ на разкоша. Затова между победителите възникнаха въоръжени стълкновения. Смяташе се за неприятел този, който е заграбил по-скъпоценна плячка. Понеже не можеха да отвлекат всичко, което намираха, борбата започна да се води не просто за грабеж, но преценяваха какво да вземат. Разкъсваха царски одежди, като дърпаха към себе си парчета
В превзетия град се прояви не само алчността, но и жестокостта. Претоварени със злато и сребро, победителите съсичаха пленниците, от които нямаше какво да вземат. Съсичаха всеки срещнат, ако се окажеше беден. Много от жителите на града обличаха най-скъпите си дрехи и се хвърляха от стените надолу заедно с жените и децата си. Някои хвърляха огън под покривите на домовете си, което по-късно щеше да направи неприятелят, и изгаряха в тях живи. Накрая царят заповяда на войниците си да се въздържат от насилие над жените.
Говори се, че е било завладяно такова голямо съкровище, че не е за вярване. Не зная дали да вярвам, или да се съмнявам, но казват, че съкровището в този град възлизало на сто и двадесет хиляди таланта. Царят реши да го вземе със себе си за военни нужди и заповяда да докарат рогат добитък и камили от Суза и Вавилон, за да се превози. Македонците завзеха още шест хиляди таланта в пари, след като беше овладян град Персагада 274 . Кир беше основал този град, а сега управителят му Гобар го предаде на Александър. Царят остави Никархид 275 да пази Персеполската крепост с три хиляди македонски войници. На Тиридат, който му беше предал съкровищницата, запази почетната длъжност, която е имал при Дарий. Остави под командуването на Парменион и Кратер голяма част от войската си, както и припаси. А той с хиляда конници и отбрана част от пехотата се отправи към вътрешността на Персия, разположена под съзвездието Виргилиада 276 . Без да обръща внимание на проливните дъждове и силните бури, той продължаваше да следва целта си.
274
Персагада — град между Персида и Кармания, недалеч от Персийския залив, основан от Кир.
275
Никархид — получил заповед от Александър да пази Персеполската крепост.
276
Съзвездие от седем звезди, Плеяди. Според автора това става в началото на зимата — месец ноември. Според други източници Александър е достигнал до Персепол през втората половина на януари.
Достигна до път, засипан с вечен сняг и заледен. На македонците им се струваше, че са стигнали края на света. Смутени, те наблюдаваха околната пустота, където не бе стъпвал човешки крак. Настояваха, преди още да са почувствували липсата на светлина и въздух, да се върнат назад. Царят не наказа разколебаните, но слезе от коня си и продължи пеша сред снеговете и леда. Засрамиха си, че не го следват — първо приближените му, след това командирите и накрая войниците. А той пръв с кирка в ръка, пробивайки леда, си проправи път. Последваха примера му и останалите. Накрая, като излязоха от гъстите гори, откриха слаби следи от хора и скитащ се дребен добитък.
Хората, които живееха тук в разпръснати колиби и смятаха, че са защитени от непроходимите гори, като видяха неприятелските войници, избиха близките си, които не можеха да ги придружават, и побягнаха към недостъпните планини, покрити със сняг. А после, когато македонците влязоха в преговори с пленниците, преодоляха своята дивотия и се предадоха на милостта на царя. Към предалите се царят не прояви никаква жестокост. Македонците опустошиха полята на Персида, покориха много селища и достигнаха до племето на мардите.
Племето на мардите е много войнствено и се отличава по начина си на живот от останалите племена в Персия. Мардите издълбават пещери в планините, в които се укриват с жените и децата си. Хранят се с месото на дребен рогат добитък или дивеч. Жените не притежаваха нищо повече от това, което им бе дала природата: косите им бяха щръкнали, дрехата — над коленете, главата — превързана с връвта на прашка. Това бе украшение на главата и оръжие. Покорено беше и това племе. На тринадесетия ден, откакто беше тръгнал от Персепол 277 , Александър се върна отново в него. Раздаде дарове на близките си и на останалите според заслугите. Почти всичко, което беше взел от този град, беше раздадено.
277
Персепол — една от по-късните столици на Персия. Основан от цар Кир и разкрасен от Дарий I. Дворецът му е изгорен от Александър Велики през 331 г. пр.н.е.