История на Александър Велики Македонски

Руф Квинт Курций

Победителите започнаха да отстъпват и да увличат в равнината преследващите ги македонци. Но загиваха, без да могат да отмъстят. Щом се озоваваха на място, където да могат да се спрат, отново като равностойни съперници подновяваха боя. Сред спартанците най-много изпъкваше царят им. Той беше ненадминат не само с блясъка на оръжието си и мъжката си сила, но и със силата на духа. Сражаваше се навсякъде и дълго не изпусна от ръка оръжието. Върху него се сипеха стрели. Той успяваше или да ги отбегне, или да ги отблъсне с щита си. Накрая копие забило се в бедрото му, спря смелия му устрем. Изтече много кръв. Телохранителите го положиха на собствения му щит. Болките му бяха непоносими. Спартанците все още не прекратяваха сражението. Когато успяваха да изпреварят неприятеля и да заемат удобна позиция, събираха разпръсналите се войници и сгъстяваха бойните редици.

Не знам дали някога е имало друго по-ожесточено сражение. Сражаваха се почти с еднакъв успех войските на двата най-силни народа.

Спартанците се вдъхновяваха от предишната си бойна слава, а македонците — от настоящите успехи. Първите се биеха за свободата си, вторите — за господство. Спартанците нямаха вожд, македонците — удобно място за сражение. Променливите обстоятелства увеличаваха ту надеждата, ту страха на всяка от страните. Като че ли самата съдба се опитваше да уравновеси борбата между най-силните. Теснините, където се разиграваше сражението, не позволяваха то да се разгърне нашироко. Повечето от войниците наблюдаваха боя, вместо да участвуват в него, а тези, които бяха извън обсега на стрелите, с викове ободряваха своите.

Спартанците започнаха да отпадат. Те едва държаха изплъзващото се от ръцете им оръжие и започнаха постепенно да отстъпват. При едно силно нападение на неприятеля направо побягнаха. Победителят ги подгони, както бяха разпръснати. Македонците преминаха устремно позицията на спартанците и продължиха да преследват и самия Агид. А той, като видя, че неговите хора бягат, а врагът е вече съвсем близо, заповяда да го положат на земята. Опипа краката си, за да провери състоянието им, и след като почувствува, че са съвсем отмалели, се повдигна на колене, наложи шлема си и като се закри с щита си, размаха копието си високо, за да предизвика неприятеля — дали някой ще се осмели да отнеме доспехите на умиращия върху щита си.

Никой не се осмели да влезе в ръкопашен бой с Агид. Хвърляха срещу него отдалеч копия, а той ги връщаше обратно върху неприятеля, докато накрая едно от тях прониза гърдите му. Когато го измъкнаха от раната, Агид, съвсем обезсилен, крепеше главата си на щита. След това загуби едновременно и кръвта, и съзнанието си и умря, легнал върху щита. В тази битка паднаха убити пет хиляди и триста спартанци и не повече от хиляда македонци. Почти никой не се върна в лагера си без рана.

Тази победа сломи не само Спарта и съюзниците й, но и всички, които се надяваха на някаква облага от тази война.

Антипатер не се лъжеше, че думите на възхваляващите го войници не отговарят на мислите им. Но той желаеше да се сложи край на тази война и трябваше сам да се заблуждава. Защото, макар и щастието в тези събития да го радваше, все пак се страхуваше от завистта: тези успехи бяха по-големи, отколкото позволяваше правото му на управител. Александър, макар и да желаеше неприятелят да бъде победен, не беше особено доволен от успеха на Антипатер и открито говореше, че славата му засенчва неговата. Антипатер познаваше добре характера на царя и затова не се осмели сам да се разпорежда след победата. Той свика съвет от представители на гръцките държави, за да решат как да се действува по-нататък. Спартанците получиха само правото да изпратят пратеници за преговори при Александър. Жителите на Тегея 300 измолиха прошка за отцепничеството си, с изключение на инициаторите. Ахейците и елеите 301 получиха заповед да заплатят сто и двадесет таланта на жителите на Мегалопол, чийто град беше обсаден от метежниците.

300

Тегея — град в Аркадия.

301

Елеи — съюзници на спартанците.

Това беше краят на войната, която възникна внезапно и завърши, преди Александър да победи Дарий при Арбела.

Недоволство сред македонците

Александър, склонен повече към военни подвизи, отколкото към отдих и бездействие, освободил се от неотложни грижи, се отдаде на удоволствия. Персийското оръжие не можа да го срази, но той стана жертва на пороците. Непрекъснати пиршества, гуляи и безсъние, забавления и оргии с блудници — всичко тръгна според чуждите обичаи. Като ги приемаше като родни, той оскърбяваше чувствата и разбиранията на своите сънародници. Много от предишните му приятели се настроиха враждебно към него, защото беше тласнал своите дисциплинирани войници, привикнали на скромно преживяване и задоволяване на желанията им, да се увличат от чуждото и от пороците на покорените народи. Все по-често бяха подготвяни заговори срещу живота му, недоволството сред войниците растеше и те все по-свободно го изявяваха. Те предизвикваха у него гняв и подозрения, както и неоснователен страх, за които по-нататък ще разкажа.

И така, Александър гуляеше по цели дни и нощи, а понякога заменяше угощенията с игри. Веднъж, недоволен от групата актьори, които

беше довел от Гърция, той започна да кара пленничките да пеят песни по техен обичай. Но тези песни не се харесаха на македонците.

Когато ги извеждаха от залата, царят забеляза между тези пленнички една по-тъжна и срамежлива. Тя се открояваше с хубостта си, облагородена от срамежливост. Беше навела към земята очи и закриваше лицето си. У царя възникна подозрение, че е от знатен род и не трябва да бъде довеждана на тези гуляи. Запита я коя е и тя отговори, че е внучка на Ох, бивш цар на Персия, дъщеря на неговия син. Каза още, че е била жена на Хистасп, роднина на Дарий и командир на голяма войска.

В душата на царя все още съществуваха следи от предишното му благородство. От уважение пред жената от царски род и толкова известното име на Ох той заповяда не само да бъде освободена, но и да й се върнат вещите. Заповяда още да се издири мъжът й и като го намерят, да му върнат съпругата. На следващия ден той нареди на Хефестион да въведе всички пленници в царския дворец. Там проучи произхода на всекиго от тях и отдели тези, чийто род беше по-знатен. Бяха хиляда души, между които и Оксатър 302 , брат на Дарий, известен не толкова с произхода си, колкото със своето благородство.

302

Оксатър — брат на Дарий.

Последната плячка от двадесет и шест хиляди таланта беше раздадена. Дванадесет хиляди таланта царят предаде като награда на войниците. Но стражите укриха също такава сума за себе си. Повери Мидия на Оксидат 303 , знатен персиец, осъден от Дарий на смърт който досега беше държан в окови. Прие в кохортата на хетайрите брата на Дарий, и запази почитта към знатния му род.

Александър достигна до Партия — земя, населявана дотогава от неизвестно племе, а сега средище за всички народи, които живеят отвъд Тигър и Ефрат до Червено море. Скитите, считани за страшни съседи, бяха заели равната и плодородна област. Владееха земи и в Европа, и в Азия. Тези, които живееха отвъд Боспора 304 , се причисляваха към азиатците, а тези, които живееха в Европа, достигаха до земите наляво от Тракия до река Бористен 305 и след това надясно до река Танаис 306 . Река Танаис тече между Европа и Азия. Няма съмнение, че скитите, от които произлизат партите, бяха проникнали не през Боспора, а откъм европейската част.

303

Оксидат — знатен персиец.

304

Боспор — проток между Меотийското езеро и Черно море (дн. Керченски).

305

Бористен — река в Сарматия (дн. р. Днепър).

306

Танаис — река и град в Скития, (дн. р. Дон).

По това време беше прочут град Хекатонпил 307 , основан от гърците. Царят прекара там няколко дена, тъй като тук отвсякъде докарваха храни. Между войниците се разпространи слух — слабост на останалия без работа войник, — че царят, задоволен от постигнатото, е решил да се върне в Македония. Те се втурнаха като обезумели в палатките и започнаха да подготвят вързопите за път. Сякаш бе дадена заповед да съберат имуществото на целия лагер. Крясъците им при прибирането на багажа и товаренето му в колите достигна до ушите на царя. Впрочем, за това бяха допринесли гръцките войници, които бяха разпуснати да си отидат по домовете. Всеки гръцки конник беше получил по шест хиляди денара, а пехотинците по хиляда и сега останалите бяха помислили, че е дошъл и за тях краят на войнишката служба. Разтревожен, царят, който възнамеряваше да достигне до индите и до крайния Ориент, свика командирите и със сълзи на очи започна да се оплаква, че му се налага на върха на славата да се връща в отечеството си по-скоро като победен, отколкото като победител; че го спират не само малодушието на войниците, но и завистта на боговете, които са предизвикали у най-храбрите мъже внезапен копнеж към отечеството. Казваше им, че по-късно те ще могат да се върнат там, но с още по-голяма слава.

307

Хекатонпил — град в Партия, който имал сто врати.