История на Александър Велики Македонски
Шрифт:
Александър разпусна събранието и заповяда да извикат Полидамант 339 . Той беше особено близък на Парменион. В строя обикновено стоеше до него. И сега, макар и да влизаше в преторията с чиста съвест, все пак когато царят го накара да му доведе братята си, за които поради младостта им не знаеше нищо, увереността му се превърна в безпокойство. Разтревожен, премисляше по-скоро в какво са могли да се провинят, отколкото с какво да ги оправдава.
Телохранителите, както им беше заповядано, вече ги въвеждаха, когато царят заповяда да дойде по-близо до него прежълтелият от страх Полидамант. И като отстрани всички останали, му заговори: „Всички сме засегнати еднакво от престъплението на Парменион, но най-много аз и ти, които той излъга под сянката на приятелството. Той трябва да бъде настигнат и наказан. Виж колко голямо доверие ти имам — реших да те използувам като помощник. Заложници, докато извършиш това, ще бъдат братята ти. Ще отпътуваш за Мидия и ще отнесеш на управителите писма, написани собственоръчно от мене. Необходимо е да се бърза, за да изпреварим мълвата. Желая да стигнеш там през нощта, а на следващия ден да изпълниш това, което ще бъде написано в писмото. На Парменион също ще занесеш две писма: едното написано от мене, другото — от името
339
Полидамант — управител на област при Александър и приятел на Парменион. Убива Парменион по заповед на Александър.
Освободен от големия страх, Полидамант обеща да извърши повече, отколкото се искаше от него. И похвален, и подкупен от обещанията, съблече дрехата, която носеше, и облече арабска. Като придружители му бяха дадени двама араби, чиито жени и деца останаха също при Александър като залог за верността им.
Вървяха на камили през места, запустели поради липсата на вода. Пристигнаха на единадесетия ден, както беше предварително уточнено. Преди да съобщи за пристигането си, Полидамант облече македонското си облекло и по време на четвъртата нощна стража пристигна в палатката на Клеандър 340 , който беше тук царски наместник. След връчването на писмата решиха на разсъмване да се срещнат пред жилището на Парменион.
340
Клеандър — военачалник.
Полидамант беше предал вече и на другите военачалници писмата от царя. Готвеха се да отидат при Парменион, комуто беше съобщено, че е дошъл Полидамант. Зарадван от идването на приятеля си и любопитен да узнае какво прави царят, тъй като отдавна не беше получавал от него писмо, Парменион заповяда да го въведат.
В оазисите на тази страна има уединени, но обширни горички, засадени от човешка ръка. Там отпочиват царете и сатрапите им. Парменион се разхождаше в гората заедно с пълководците, на които чрез писмата на царя беше наредено да го убият. Изчакваха момента, когато Парменион ще започне да чете предадените му от Полидамант писма. А той, още преди пълководецът да го съзре, зарадван се спусна да го прегърне. Поздравиха се мълчаливо и Полидамант му предаде писмата на царя. Разпечатвайки първото писмо, Парменион попита какво прави царят. Онзи му отговори, че ще разбере от писмото. След като го прочете, Парменион каза: „Царят подготвя експедиция към страната на арахозите 341 . Смел човек е и никога пред нищо не се спира. Но нека отделя време и за здравето си, след като е придобил толкова голяма слава.“ След това започна да чете другото писмо, написано от името на Филота. Беше твърде много зарадван, което личеше и по лицето му. Тогава Клеандър прободе хълбока му с меч, а след това отряза главата му. Другите също намушкаха безжизненото вече тяло.
341
Арахозия — провинция в Източна Азия, северно от Гедрозия, (дн. Южен Афганистан), Кандахар и югозападните части на Кабулистан.
Телохранителите, които стояха в покрайнините на гората, узнаха за убийството и неосведомени за причината, изтичаха в лагера и вдигнаха на крак с тревожното известие войниците. Всички с оръжие в ръка се спуснаха към горичката, в която се извърши убийството. Те крещяха, че ако не им бъдат предадени Полидамант и останалите участници в убийството, ще съборят стената, която обграждаше горичката, и ще пролеят кръвта си за своя военачалник. Клеандър заповяда да пуснат при него командирите и им прочете писмото на царя до войниците — за заговора на Парменион и за молбата му да отмъстят за него. Като разбраха волята на царя, негодуванието им изчезна. Може да се каже, че беше предотвратен истински бунт. Повечето войници си отидоха. Останаха няколко души, които помолиха да им се разреши да погребат трупа. Дълго Клеандър не им разрешаваше, понеже се страхуваше да не засегне царя. После прецени, че това може да предизвика недоволство, и им позволи да погребат трупа. Главата изпратиха на Александър.
Такъв беше краят на Парменион, прославен както във военно, тъй и в мирно време. Много дела доведе до щастлив край без царя, а царят без него не беше извършил нито един подвиг. Угаждаше на царя, който изискваше пълно подчинение в името на собственото си щастие. Седемдесетгодишен, Парменион изпълняваше задълженията на млад пълководец, а често и на обикновен войник. Разумен в решенията си, сръчен, обичан от командирите, а още повече от обикновените войници. Дали тези неща го бяха тласнали към жаждата за власт и бе станал толкова подозрителен, може само да се спори, тъй като не можеше да се докаже, че е истина. Съмнително е и друго — дали Филота, сломен от мъченията, беше казал истината. Това не можеше да се провери. Той може да е потърсил край на мъките в лъжата, факт, все още скорошен, за да може да се забрави.
Александър реши, че трябва да отстрани тези, които открито скърбяха за Парменион, и ги отдели от останалата войска. Постави им за командир Леонид 342 , който някога беше най-близък другар на Парменион. Бяха същите, които царят отдавна вече подозираше. Защото, за да изпита настроението на войниците, беше ги убедил, когато пишат писма на близките си в Македония, да ги предават за по-сигурно на царските куриери. Всеки войник откровено беше писал до близките си това, което чувствуваше. Едни бяха писали, че военната служба им тежи, но повечето — че вече не им тежи. Така бяха заловени писмата и на доволните от царя, и на недоволните. Тези, които случайно бяха писали в писмата си за тежестите на военната служба, царят заповяда да ги настанят в отделен лагер. Така можеше да използува силите им в боя, същевременно да попречи волнодумството им да достига до доверчивите уши на другите. Това решение, може би безразсъдно, защото най-храбрите младежи бяха много засегнати от тази обида, все пак беше от полза за царя. Никой не се хвърляше в боя така, както тези войници. Подтикваше ги храбростта им и желанието да измият позора, както и това, че в толкова малобройна кохорта подвизите им не можеше да останат незабелязани.
342
Леонид —
По следите на Бес
След като уреди тук работите и постави за сатрап на дрангите 343 Арзам 344 , Александър заповяда да обявят, че предстои поход към страната на аримаспите 345 , които сега се наричаха евергети 346 . Те бяха променили името си от момента, когато бяха подпомогнали с храна и покрив изтощената от студ и глад армия на Кир. В тази област Александър пристигна на петия ден. Узна, че Сатибарзан, който беше минал на страната на Бес, се е отправил с конница отново към земята на арианите 347 . Царят изпрати срещу него Каран 348 , Еригий 349 с Артабан 350 и Андроник 351 . След тях вървяха шест хиляди гръцки пехотинци и шестстотин конници. В продължение на шестдесет дена той уреди положението при племето на евергетите, като им даде огромна сума пари като награда за изключителната им вярност към Кир. Той остави тук начело Амедин 352 , който преди е бил писар на Дарий, и покори и арахозите. Там го посрещна войската, която преди беше под командуването на Парменион. Беше шестхилядна редовна македонска войска с двеста души представители на аристокрацията, петстотин гърци пехотинци и шестстотин конници — без съмнение, цветът на въоръжените сили на царя. За управител на арахозите беше назначен Менон. Тук остави четири хиляди пехотинци и шестстотин конници за гарнизон.
343
Дранги — войнствено племе в Азия, съседно на арахозите.
344
Арзам — сатрап на Киликия.
345
Аримаспи — скитско племе в Азия, населяващо областта Дрангия.
346
Евергети — синоним на аримаспите (благодетели).
347
Ариани — жители на Ариа.
348
Каран — управител на област.
349
Еригий — военачалник.
350
Артабан — благородник от роднините на Дарий.
351
Андроник — управител на област.
352
Амедин — писар на Дарий.
Александър навлезе с войската си в земите на племе, малко известно дори на съседите му, което не поддържаше търговски връзки с никого. Наричаха ги парапанисади 353 . Най-дивото човешко племе дори между варварите. Студеният климат беше направил характера на хората суров. В по-голямата си част областта им спада към студената северна зона, на запад граничи с Бактрия, а южната й част се спуска към Индийско море. Строят си колиби от кирпич. Понеже земята е бедна на строителен материал дори и по планинските хребети, строят ги чак догоре от кирпич. Впрочем, строежът долу е по-широк, с изграждането нагоре постепенно се стеснява, а най-горе наподобява кила на кораб. Оттам през специално оставен отвор влиза светлината. Лозите и овощните дървета са приспособени към този суров климат. Парапанисадите държат лозите през цялата зима засипани с пръст. Когато земята започне да се показва изпод топящия се сняг, те ги разравят. Впрочем, такъв дълбок сняг, скован от почти непрекъснат студ и мраз, покриваше земята, че не можеше да се види никаква следа нито от животни, нито от птици. Мъглата, подобна повече на нощ, отколкото на ден, не позволяваше да се различават и най-близките неща.
353
Парапанисади — азиатско племе в подножието на планината Парапанис (дн. Хиндукуш).
В тази страна, лишена от нормални условия за човешки живот, войската изтърпя всевъзможни злини: глад, студ, умора, отчаяние. Мнозина уби заледеният сняг, на мнозина премръзнаха краката, на повечето пострадаха очите. Студът беше гибелен, защото бяха преуморени. От мраза загубваха сили и се просваха на снега. Студът така ги сковаваше, че и да се опитваха, вече не можеха да се вдигнат. Заспалите биваха разбуждани от другарите им. Нямаше друго средство за спасението им, освен да бъдат принудени да вървят. Само тогава жизнената топлина се разнасяше по тялото им и се възвръщаше силата им. Който успееше да стигне до колибите на варварите, бързо се възстановяваше. Мъглата беше толкова гъста, че само по дима можеха да откриват къде са колибите.
Варварите, които никога дотогава не бяха виждали в своята земя чужденци, щом ги съзряха въоръжени, обезумяха от страх, изнасяха всичко, каквото имаха в колибите, и им се молеха да пощадят живота им. Царят обхождаше войската си пеша, вдигаше някои от легналите, а други, които го следваха трудно, подкрепяше. Ту в първите редици, ту в средата или най-отзад — навсякъде помагаше. Най-после достигнаха до по-обитаеми места, където войската получи в изобилие храна за възстановяване на силите си, а дори и за из път. Пристигнаха в лагера и изостаналите.