Измамата
Шрифт:
Тя чу надолу по коридора да се отваря врата и няколко секунди по-късно видя Томас с Шелгрен по петите да се задава с широка крачка към нея.
Томас не изглеждаше особено доволен.
Ще се обадя! Not fucking even!
Той вече знаеше кой беше Източника, дори и къде се криеше.
А пък той си мислеше, че му се привиждат призраци, че полудява. Но сега парченцата от пъзела се нареждаха все повече.
Имаше само един човек, който отговаряше на описанието — и на физическото и на интелектуалното. Кралят
Скапаният fucking Ерман!
Значи пичът беше преживял пожара в пущинака. Беше успял да си създаде съвсем нова идентичност и после внимателно се беше завърнал в цивилизацията, доизглаждайки плана си. Първо си беше намерил скривалище, а после беше започнал да събира информация.
Две години бяха дълго време. Ерман наистина беше доста изперкал, когато се срещнаха, но че беше умен, не можеше да се отрече. Магьосник е компютрите поне по собствените му думи. След като се вземеше в ръце, избистреше ума си и седнеше пред клавиатура, сигурно можеше да изрови тонове неща. Изпълнени мисии, провалени играчи…
По дяволите, HP сам му беше дал идеята за спирането на сървърната ферма в Шиста.
А крепостта на PeyTag явно беше стотици пъти по-голяма. Новата подобрена звезда на смъртта…
Източника каза, че си го правил и преди. Че си нещо като експерт…
Ха!
Доказателствата бяха непромокаеми.
Източника беше Ерман!
Или по-точно казано, новата подобрена версия на Ерман.
Олекотен, избръснат, подстриган и далеч по-малко алергичен към електричество от предишната си версия. Идиотите във ветеринарната клиника мислеха, че все още работи за Играта. И може би това беше част от плана му, за да звучи правдоподобно. Истинската му история, нервният срив и времето като Скугсмуле в гората едва ли вдъхваха особено доверие. Така че по-добре да се преструва, че още е в Играта.
Сега оставаше само да намери скривалището на копелето, а вярваше, че вече е разрешил този проблем. Всъщност беше елементарно. Пичът в крайна сметка сам го беше казал, докато бяха в бараката и той се разприказва за Играта. Най-доброто скривалище беше там, където никой не би си помислил да търси.
Кое беше най-видното, най-обсъжданото, най-пренаселеното място в Стокхолм?
„Слусен“, естествено. И какво има по средата на „Слусен“, заобиколено от гранитни и стъклени стени, за да се слива с околността?
Асансьор.
Безобиден шибан асансьор, който пренасяше инвалидни колички, детски колички и проходилки половин стълбище надолу до Градския музей.
Даже не можеше да разбере как не го беше забелязал предния път, когато погледна вътре в кабинката, но сега впоследствие беше кристално ясно.
Сигурно е бил твърде уморен, мозъкът му е бил твърде напрегнат, за да възприема малки подробности.
На таблото в асансьора имаше четири копчета, но само две от тях обозначаваха етажи.
Площад „Сьодермалм“
Другите две копчета не светнаха като ги беше натиснал, което го накара да си помисли, че дори не бяха вързани. Тъпо, но от друга страна гайките на мозъка му не бяха особено затегнати точно тогава.
Но сега, когато провери асансьора на спокойствие, видя нещо различно. До таблото имаше малък бял четец за карти. Четци се слагаха, за да ограничат достъпа — достъп до врати, решетки, порти, или ако четецът беше в асансьор, тогава какво, Айнщайн’?
Етажи, естествено!
Значи Ерман 2.0 не беше изчезнал яко дим, ами чисто и просто беше прокарал картата си, беше съживил мъртвите копчета и слязъл още по-надолу, до подземен етаж, който не беше означен в асансьора. Таен етаж, до който един технически гений сигурно лесно можеше да си осигури достъп. Мъртъв човек, който се крие на несъществуващ етаж…
Можеше само да му свали шапка…
Всичко, което трябваше да направи сега, беше да изчака Ерман 2.0 отново да се появи на „Слусен“ и после да организира малко интервю. Да изкопчи от мръсника всичко, което той знаеше за Играта и Самер и колко дълбоко бяха въвлекли Бека, и после да планира начин да я измъкне.
Да измъкне и двама им.
Веднъж завинаги.
Но първо трябваше да направи известни приготовления…
Видя полицейската кола в мига, в който се показа иззад ъгъла към собствената си улица.
Черен фолксваген ван със стълба на покрива, който не се отличаваше ни най-малко. Стига да не беше късата дебела антена…
Мъж с подарен пуловер, широки панталони, кубинки и едва забележима слушалка в едното ухо стоеше до вана и говореше с шофьора през страничния прозорец.
HP се завъртя кръгом и се върна по същия път, откъдето беше дошъл. Бореше се усилено да не започне да притичва.
— Здрасти — каза тя и се изправи.
Томас не отговори.
— Мистър Блек вътре ли е? — той посочи към вратата.
— Да, но…
Той си проправи път покрай нея и почука. Без да чака отговор, влезе в стаята и тръшна вратата след себе си.
— Какво, по дяволите, беше това? — попита тя Шелгрен.
— Адски е ядосан. Полицията добре го подреди…
— И нищо чудно, нали?
Тя се усмихна, но Шелгрен изглежда избягваше погледа и.
После вратата отново се отвори.
— Би ли влязла вътре — каза Томас отсечено.
— Разбира се…
Блек и Ледената кралица седяха от една и съща страна на конферентната маса. Тя им кимна, но никой от тях не отвърна на поздрава. Пито пък я помолиха да седне.
— Мис Нормен, повече няма да се нуждаем от услугите ви — каза Блек лаконично.
— Извинете?
— Уволнена си — допълни Ледената кралица. — От сега нататък Шелгрен поема работата ти. Вземи колата му и се върни обратно в Стокхолм, за да изпразниш офиса си. В 17 часа днес картата ти за достъп вече няма да функционира, така че предлагам да се отправиш директно натам.